– Без дори да се замисли. Джото Скард не е сантиментален човек.
Гърни се усмихна на това омаловажаване на суровия характер на Скард.
– Аз обаче имам един въпрос към теб – продължи Хардуик. – Като се вземе предвид колко... практичен е той в бизнес делата си и колко луд беше Леонардо, защо Джото не го е пречукал още първия път, като е чул какво иска от клиентите на "Кармала"? Като е разбрал за онова странно условие за обезглавяване, което Леонардо е вкарал в сделката?
– Много просто. Не убивай кокошката, която снася златните яйца.
– А под "кокошката" имаш предвид Леонардо, познат още като доктор Скот Аштън?
– Аштън е бил голяма работа в своята сфера... Най-големият коз на "Мейпълшейд". Ако го беше убил, училището можеше и да затвори врати... и така да спре достъпа до удобно събраните болни млади жени. – Гърни затвори очи за миг. – Това не е... не е в интерес на Джото.
– Защо тогава в крайна сметка го уби?
– Ами всичко излезе наяве... цялата организация отиде по дяволите, така или иначе. Няма вече... златни яйца.
– Добре ли си, шампионе? Звучиш ми замаяно.
– Никога не съм бил по-добре. Без златните яйца... лудата кокошка... се превръща в пасив. Съотношение на риск и печалба. В параклиса Джото реши, че Леонардо носи вече само риск, не печалба. Везните се наклониха в другата посока... по-голяма полза да го убие, отколкото да го държи жив.
– Да, много практичен откачалник – изсумтя замислено Хардуик.
– Да.
– Джото предаде ли и някой друг? – попита след дълго мълчание Гърни.
– Сол Стек. Отидохме с няколко момчета от нюйоркската полиция, открихме го в оная къща в Манхатън. За нещастие се гръмна, преди да го пипнем. А, да, нещо интересно за Стек. Помниш ли, казах ти, че преди години бил затворен в психиатрична клиника, след като го арестували за множество изнасилвания? Познай кой е бил консултиращият психиатър в програмата за рехабилитация в болницата?
– Аштън?
– Същият. Сигурно много добре е опознал Сол. Сметнал е, че той има достатъчно потенциал, за да се превърне в изключение от правилото "Само за членове на семейство Скард". Като се замислиш, тоя тип наистина е умеел да преценява добре хората. Сигурно е забелязвал полезен психопат от километър разстояние.
– Разбра ли кои са били "дъщерите" на Сол?
– Може би току-що завършили ученички от "Мейпълшейд", стажуващи в организацията. Кой знае? Когато ние пристигнахме, вече се бяха изнесли. Много бих се учудил, ако се появят отново.
На Гърни това му прозвуча донякъде успокоително, но дори и през леката мъгла на болкоуспокояващите успокоението не беше пълно. Настана неловко мълчание.
– Намери ли нещо интересно на терена? – попита накрая той.
– Интересно ли? О, да, определено. Много интересни видеоклипове. Млади дами, които подробно описват любимите си занимания. Разни перверзни гадории. Ама наистина извратени.
– Нещо друго?
Хардуик преувеличено сви рамене:
– Може и да е имало. Кой знае? Човек се старае да описва всички иззети улики, ама понякога някои просто изчезват. Никога не влизат в списъците с доказателствени материали. Биват унищожени случайно... знаеш как е.
В продължение на няколко секунди двамата мълчаха.
Хардуик огледа стаята внимателно, после отново спря очи върху Дейв на болничното легло. На лицето му се изписа замислено изражение, а после той сякаш се развесели:
– Знаеш ли, Гърни, ти си по-откачен, отколкото си мислят повечето хора.
– Не е ли така с всички ни?
– Не, по дяволите! Вземи мен например – аз изглеждам напълно ненормален. Обаче отвътре съм като скала. Добре настроена и идеално балансирана машина.
– Ти ако си идеално балансиран... – при нормални обстоятелства Гърни би завършил изречението си с някаква остроумна забележка, но в момента обезболяващите му пречеха и гласът му просто заглъхна.
Двамата се гледаха още няколко секунди, след което Хардуик направи крачка назад:
– Е, ще се видим пак, става ли?
– Естествено.
Хардуик се канеше да излезе, обаче спря и се обърна за миг:
– Спокойно, Шерлок. Всичко е наред.
– Благодаря ти, Джак.
Известно време след като Хардуик си тръгна, Мадлин се върна в стаята с чаша кафе в ръка. Сбърчи нос и я остави на металната масичка в ъгъла.
– Не е ли хубаво? – усмихна се Гърни.
Тя не отговори, само дойде до леглото му, взе ръцете му в своите и здраво ги стисна. Дълго време остана до него така, без да пуска дланите му. Може би минута, а може би час – той не бе в състояние да определи. Единственото, което ясно осъзнаваше, бе нейната нетрепваща, разбираща, любяща усмивка – усмивката, която бе присъща само на нея. Тя го обгръщаше, топлеше го и му носеше удоволствие, несравнимо с нищо друго на земята.