После чу тежкото хлопване на врата на кола. След малко насред моравата просветнаха фарове. Двата лъча блуждаеха над бурените и повехналата трева, докато колата подскачаше по неравната повърхност. С последен подскок тя спря в края на скосения бряг на езерото, на три-четири метра от пейката.
– Дейвид! – извика Мадлин през отворения прозорец.
Гласът ѝ бе странен, напрегнат и твърде висок, с нотки на паника.
Гърни се изправи и тръгна към колата по пътеката, осветена от фаровете.
– Дейвид! – повика го тя отново, още по-високо и по-тревожно.
Едва когато се качи в колата и Мадлин затвори прозореца, той осъзна, че зловещият хор е замлъкнал. Съпругата му трескаво натисна копчето за заключване на вратите и положи длани на волана. Очите на Гърни вече бяха свикнали с тъмнината и той забеляза колко са напрегнати раменете ѝ, как са побелели кокалчетата ѝ, колко скована е стойката ѝ. Или си въобразяваше?
– Не ги ли... не чу ли, че се приближават? – запита тя с пресекващ глас, сякаш се бе задъхала след дълго тичане.
– Чух ги, но реших, че преследват нещо... заек или друго.
Канеше се да добави нещо за койотите, да спомене, че не представляват опасност за хората. Тя обаче го изпревари:
– Заек ли?! – възкликна тя невярващо.
Макар да не виждаше ясно лицето ѝ, на Гърни му се стори, че то трепери от едва сдържана емоция. След няколко минути тя най-после си пое дълбоко въздух, после още веднъж и още веднъж. Разпери поставените си върху кормилото длани, изпъна пръсти.
– Какво правиш тук, долу? – попита.
– Не знам, просто... си мислех за разни неща, опитвах се да реша какво да правя.
Тя отново вдиша дълбоко, този път по-бавно и спокойно. После се приведе да запали двигателя, макар че той все още работеше. Стартерът изстърга сърдито, от гърлото на Мадлин също се разнесе раздразнение.
Колата зави покрай плевнята и започна да пълзи нагоре през пасището. Мадлин паркира по-близо до къщата, отколкото обикновено.
– И какво измисли в крайна сметка? – поинтересува се тя точно преди той да излезе.
– Моля? – Съвсем ясно бе чул въпроса ѝ, но искаше да отложи отговора с няколко секунди.
Тя като че ли знаеше това, така че само леко извърна глава към него и мълчаливо зачака.
– Чудех се как... да подходя към нещата разумно.
– Разумно – каза Мадлин.
От начина, по който произнесе думата, тя сякаш напълно изгуби смисъла си.
– Нека поговорим за това в къщата – предложи той и отвори вратата от своята страна.
Искаше да се измъкне, да избяга, пък дори и само за минутка. Протегна крак и стъпалото му закачи нещо. Погледна надолу и на слабата светлина на външната лампа забеляза на пода на колата жълтеникава дървена дръжка.
– Какво е това? – попита, макар да бе разпознал брадвата, която държаха до кошчето край страничната врата.
– Брадва.
– Имах предвид какво прави тук?
– Това бе първото, което видях, така че грабнах нея.
– Нали знаеш, че койотите всъщност не са...
– Откъде си толкова сигурен?! – избухна Мадлин. – Откъде, по дяволите, си толкова сигурен?
Тя се изви рязко, сякаш той бе посегнал да я хване за ръката. Излезе тромаво от колата, затръшна вратата и влезе в къщата.
Глава 16
Усещане за порядък и цел
В ранните часове на утрото задуха студен есенен вятър и малко преди развиделяване разчисти гъстите облаци. Призори небето беше бледосиньо, а към девет – лазурносиньо. Очертаваше се ясен ден, толкова слънчев и спокоен, колкото предната нощ бе непрогледна и тревожна.
Гърни седеше на малката маса за закуска, окъпан в лъчите на сутрешното слънце. Гледаше през прозореца жълто-зелените листенца на аспержите, които се поклащаха леко на вятъра. Повдигна чашата с кафе към устните си. В момента светът изглеждаше много ясен и подреден, с точно формулирани проблеми и подходящи разрешения за тях. Свят, в който двуседмичният план, който бе направил предната нощ за случая "Пери", звучеше напълно логично.
Не се бе изненадал особено от реакцията на Мадлин отпреди час. Погледът, който му хвърли, когато ѝ съобщи, не бе радостен. Не очакваше да се въодушеви от идеята. Човек, който различава само черно и бяло, се противопоставя на компромиса. Но действителността бе на негова страна; с времето Мадлин със сигурност щеше да осъзнае колко правилно е подходил. Убеден бе в това.