– Чудесна къща – любезно подхвана Гърни. – Изглежда много удобна. Дали може да седнем някъде и да поговорим?
Отново пауза за изслушване на "записания" въпрос и обработка на информацията.
– Добре.
Изминаха няколко секунди. Тъй като мъжът не помръдна, Гърни кимна въпросително към приемната.
– Разбира се – заяви Мълър и примигна, сякаш се събуждаше от дълбок сън. – Как казахте, че ви е името?
Без да изчака отговор, той тръгна към два фотьойла, поставени един срещу друг пред камината.
– И така – небрежно каза, след като се настаниха, – за какво точно става въпрос?
Както и всичко останало у Карл Мълър, тонът на въпроса му бе тотално неадекватен, като шут, който изпраща топката на няколко метра встрани от целта. Освен ако това състояние не му бе присъщо поначало – което бе малко вероятно, предвид факта, че инженерната професия изискваше концентрация – вероятно бе употребил някакви медикаменти. Беше напълно разбираемо при положение, че съпругата му бе изчезнала с един убиец.
В това помещение "Адесте Фиделес" и жуженето се чуваха по-ясно, отколкото в коридора, може би заради разположението на отворите на вентилационната система. Гърни се изкушаваше да попита какъв точно е този звук, но реши, че е по-добре да се придържа към темите, които бе дошъл да обсъдят.
– Вие сте детектив – заяви Мълър.
Това не бе въпрос, а твърдение.
– Няма да ви отнема много време, сър – каза Гърни с усмивка. – Искам само да разбера някои неща.
– Карл.
– Не ви разбрах?
– Карл. – Мъжът се взираше съсредоточено в камината. Сякаш въглените бяха разбудили паметта му и говореше на тях. – Казвам се Карл.
– Добре, Карл. Първи въпрос – започна Гърни. – Знаете ли госпожа Мълър дали е контактувала с Хектор Флорес в деня, преди тя да изчезне?
– Кики – произнесе мъжът: още едно откровение от пепелта.
Гърни повтори въпроса, като промени само името.
– Би трябвало, нали? Като се имат предвид обстоятелствата?
– И какви бяха обстоятелствата?
Очите на Мълър се притвориха и отвориха отново – движението бе твърде бавно, за да може да се нарече мигване.
– Терапията ѝ.
– Терапията ѝ ли? Кой я е лекувал?
Мълър го погледна за първи път, откакто бяха влезли в стаята. После примигна отново, този път по-бързо.
– Доктор Аштън.
– Докторът има кабинет в дома си? В съседната къща?
– Да.
– Колко време е продължила терапията?
– Шест месеца... година. Повече... По-малко... Не си спомням.
– Кога е било последното ѝ посещение?
– Във вторник. Винаги ходеше във вторник.
Гърни се обърка:
– Имате предвид вторника, преди да изчезне ли?
– Точно така, вторник.
– И предполагате, че госпожа Мълър... Кики... е имала контакт с него, когато е отишла в кабинета на Аштън?
Мълър не отговори. Погледът му отново се спря върху камината.
– Някога споменавала ли го е?
– Кого?
– Хектор Флорес?
– Ние не обсъждахме такива като него.
– А какъв бе той?
Мълър се изсмя тихо и безрадостно, след което поклати глава:
– Отговорът е очевиден, не мислите ли?
– Очевиден?
– Името му говори само за себе си! – възкликна Мълър с неочаквано, но силно отвращение, без да отмества очи от камината.
– Защото името му е испанско ли?
– Те всичките са еднакви. Така бият на очи, че... Забиват ни нож в гърба, на цялата ни страна!
– Мексиканците ли?
– Мексиканците са само върхът на айсберга.
– И Хектор е бил такъв човек, така ли?
– Ходил ли си в някоя от тези държави?
– Латиноамериканските?
– Страните с горещ климат.
– Не, Карл, не съм.
– Гадни местенца, до една. Мексико, Никарагуа, Колумбия, Бразилия, Пуерто Рико – мръсни, гадни страни!
– Като Хектор?
– Мръсен!
Мълър се взря яростно в покритата с пепел решетка на камината, сякаш тя олицетворяваше въпросната мръсотия.
Гърни остана безмълвен в продължение на минута, в очакване бурята да стихне. Видя как раменете на Мълър бавно се отпуснаха, пръстите му вече не стискаха толкова силно облегалките на креслото, а очите му се притвориха.