Това не бе покана, а просто най-обикновен въпрос.
– Много би ми помогнало, ако първо огледам района зад къщата... мястото, където се намира бунгалото. Както и масичката във вътрешния двор, където сте седели, когато са стреляли по чашата.
Аштън безмълвно махна с ръка на Гърни да го последва. Минаха под дървената арка, която свързваше гаража и алеята за паркиране зад къщата с голямата поляна зад нея. Същата арка, под която бяха минали гостите за сватбеното празненство. Беседката, бунгалото, задната част на голямата къща, застланото с каменни плочи патио, гората наоколо – всичко това му бе познато от видеофилма. Същевременно изглеждаше странно променено заради различния сезон, липсата на гости и обслужващ персонал, тишината. Странната миризма на нещо екзотично, някакви билки може би, тук се усещаше по-силно. Гърни запита откъде идва.
Аштън кимна разсеяно към лехите, ограждащи патиото:
– Лайка, горска съсънка, слез, бергамот, вратига, чемшир. Ароматът на отделните растения се долавя последователно, силата на всеки компонент се променя с посоката на вятъра.
– Вече сте му намерили заместник?
Лицето на Аштън се изопна.
– На Хектор Флорес ли?
– Доколкото разбрах, той е вършел голяма част от поправките и градинарската работа по имота.
– Не, не съм му намерил заместник. – Аштън се сети за триона в ръката си, погледна го и се усмихна без никаква топлина. – Ако не броя себе си, разбира се.
После се обърна към патиото:
– Ето там е масата, за която питахте.
Поведе Гърни през един отвор в ниската каменна ограда към маса и два стола от ковано желязо, поставени в близост до задната врата на къщата.
– Искате ли да седнем тук? – Това отново бе въпрос, а не покана.
Гърни се настани на стола, от който се разкриваше по-добра гледка към околността. Едва бе седнал, когато някакво движение в ъгъла на вътрешния двор привлече вниманието му. Там на малка пейка до огряната от слънцето задна стена на къщата седеше възрастен мъж с кафява жилетка. В едната си ръка държеше клонка, която размахваше наляво-надясно като стрелката на метроном. Мъжът имаше рядка сива коса, жълтеникав цвят на лицето и отнесено изражение.
– Баща ми – представи го Аштън, който се бе настанил на стола срещу Гърни.
– На гости ли ви е дошъл?
Отговорът се забави няколко секунди:
– Да, на гости.
Гърни му хвърли любопитен поглед.
– Беше в един частен старчески дом в продължение на две години, тъй като има прогресираща деменция и афазия.
– Не може да говори?
– Вече повече от година.
– И сте го довели тук за известно време?
Аштън присви очи и сякаш се канеше да каже на Гърни, че това не му влиза в работата, но после изражението му се смекчи.
– Смъртта на Джилиан... донесе един вид... самота. – Думата сякаш го обърка и той се поколеба. – Седмица или две след смъртта ѝ реших да доведа баща си за известно време тук. Помислих си, че ако бъда с него, ако се грижа за него...
Той отново замлъкна.
– Как се справяте с това, при условие че всеки ден пътувате до "Мейпълшейд"?
– Взимам го със себе си. Колкото и чудно да звучи, не е проблем. Физически той е съвсем добре. Ходи сам, не се затруднява да изкачва стълби. Храни се сам. В състояние е да се грижи за... хигиенните си нужди. Като изключим говора, единственият му проблем е с ориентацията. Най-често изпитва объркване, не знае къде точно се намира. Смята, че е в апартамента на Парк Авеню, в който живеехме, когато бях дете.
– Хубав квартал – каза Гърни и хвърли поглед към другия край на патиото, където седеше възрастният мъж.
– Да, хубав е. Баща ми беше нещо като финансов гений, който се ползваше с всеобщо доверие. Хобарт Аштън. Беше уважаван член на една прослойка, в която имената на всички звучат като названия на елитни пансиони за момчета.
Гърни се усмихна учтиво на последната забележка, която очевидно бе някаква изтъркана духовитост.
Аштън прочисти гърло:
– Но вие не сте дошли да разговаряме за баща ми. А и аз самият не разполагам с много време. И така, какво мога да направя за вас?
Гърни постави ръце на масата:
– На това място ли седяхте в деня на изстрела?
– Да.
– Този факт не ви ли притеснява?
– Много неща ме притесняват.
– Не ви личи.
Последва дълга пауза, нарушена в крайна сметка от Гърни:
– Смятате ли, че стрелецът е улучил това, в което се е целел?
– Да.
– Защо смятате, че не се е целел във вас и не е пропуснал?
– Гледали ли сте "Списъкът на Шиндлер"? Там има една сцена, в която Шиндлер се опитва да убеди коменданта на лагера да пощади живота на евреи, които иначе би застрелял за най-дребното провинение. Шиндлер му казва, че може да ги застреля, има пълното право да ги гръмне. Ако обаче реши да не го прави, ако реши да пощади живота им – все едно е Господ – това би било най-неоспоримото доказателство за властта, която има над тях.