Включи се гласова поща. Познатият мек баритон, израз на съвършено спокойствие, го подкани да остави съобщение. Сладкият като шоколад тон някак успяваше да внуши, че всички житейски проблеми в крайна сметка имат своето разрешение. Гърни се представи и заяви, че има още няколко въпроса, свързани с Флорес.
Хвърли бърз поглед към часовника си: 10:31 часа. Добре бе да се чуе с Вал Пери и да сподели първоначалните си впечатления от случая, да разбере дали тя все още държи да се занимава с него. Точно когато се канеше да ѝ се обади, телефонът в ръката му звънна.
– Гърни – рязко изрече той.
Трудно бе да промени този си навик след дългите години в нюйоркската полиция. Винаги отговаряше по този начин.
– На телефона е Скот Аштън. Чух съобщението ви.
– Чудех се... Случвало ли се е да возите понякога Флорес с колата си?
– Да, от време на време. Най-често когато се канех да пазарувам нещо тежко – тор за растенията, дървен материал, такива неща. Защо?
– Да сте забелязвали да се старае съседите ви да не го видят? Да си крие лицето или нещо подобно?
– Ами... не съм сигурен. Трудно е да се каже. Той имаше навика се спотайва. Носеше шапка с широка периферия, смъкната ниско над лицето, както и слънчеви очила. Може така да е искал да се скрие. А може би не. Откъде бих могъл да знам? Когато Хектор почиваше, аз наемах други сезонни работници. Нищо чудно и те да са се държали по същия начин, но аз да не съм забелязвал. Не е нещо, на което обръщам внимание.
– Някога водили ли сте Флорес в "Мейпълшейд"?
– В "Мейпълшейд"? Да, доста пъти. Той пожела да направи малка градина с цветя зад кабинета ми. Предлагаше да помогне и с други задачи, които изникваха.
– Имаше ли някакъв контакт с учениците?
– Какво точно се опитвате да разберете?
– Нямам ни най-малка представа – отвърна Гърни.
– Възможно е да е говорил с някои от момичетата, или пък те да са го заговаряли. Не съм ставал свидетел на подобно нещо, но е възможно.
– Кога е било това?
– Ами той предложи да помага в "Мейпълшейд" скоро след пристигането си тук. Следователно трябва да е било преди около три години, плюс-минус месец.
– Колко време продължи това?
– Да идва в училището ли? Ами до... до последно. Да не би да пропускам нещо важно?
Гърни игнорира въпроса му и на свой ред запита:
– Преди три години Джилиан все още е била ученичка в "Мейпълшейд", нали така?
– Да, но... какво значи това?
– Ще ми се да знаех, докторе. Имам само още един въпрос. Джилиан споменавала ли ви е за някого, от когото е имала причини да се бои?
Последва мълчание, толкова продължително, че Гърни се зачуди дали връзката не е прекъснала.:
– Джилиан не се страхуваше от никого – отвърна най-накрая Аштън. – Нищо чудно именно това да я е убило.
Гърни седеше в колата си, загледан в обвитата с бръшлян арка, под която се минаваше за мястото на съдбоносното сватбено празненство. Опитваше се да си представи булката и младоженеца като двойка. Дори и двамата да са били гении, ако можеше да се вярва на Аштън, сходният коефициент на интелигентност не бе достатъчна причина за сключване на брак. Гърни си припомни думите на Вал, че дъщеря ѝ е проявявала нездрав интерес към лоши мъже. Възможно ли бе това описание да се отнася и за Аштън, който бе образец на стабилност и здрав разум? Малко вероятно. Или пък Аштън толкова обичаше да се грижи за някого, че го бе привлякла жена с болезнено очевидни проблеми като Джилиан? Не приличаше на такъв човек. Вярно, че бе избрал да гради кариера именно в тази сфера, но самият той не проявяваше онази натрапчива загриженост, характерна за професионалните болногледачи. А може би Джилиан бе просто поредното "материално момиче", което продава младото си тяло на онзи, който е готов да плати най-много (в случая – Аштън)? Не изглеждаше да е така.
И така, кой бе този тайнствен фактор, заради който бяха решили да се оженят? Гърни реши, че няма да открие отговора, ако продължава да седи на чудесната алея пред къщата на Аштън.
Подкара на заден ход и спря колкото да набере номера на Вал Пери. После бавно пое по дългата сенчеста алея.
Изпита едновременно изненада и задоволство, когато тя вдигна още при второто позвъняване. Дори в краткото "Ало?" се долавяше сексапил.
– Обажда се Дейв Гърни, госпожо Пери. Исках да ви информирам докъде съм стигнал със задачата.