Така правех в онези дни,
когато имах цялото време на света.
Сега не остана кого да излъжа,
няма кого да напусна...
в този момент от живота ми,
когато идва краят на дните ми
на този свят.
Лъжех любимите си,
всеки ден гонех нова,
а накрая изоставях и нея.
Така правех в онези дни,
когато имах цялото време на света.
Така правех в онези дни,
когато имах цялото време на света.
Докато Пайпър извиваше глас в последните думи от сантиментално-сълзливия припев, Гърни тъкмо минаваше между плевнята и езерото. Старата провинциална къща изникна пред него над петното златист обикновен енчец на върха на ливадата. Когато изключи плейъра (съжаляваше, че не го е направил по-рано), телефонът му звънна.
На екрана под номера се изписа обяснението "Галерия "Рейнолдс".
Господи! Тя пък какво иска, по дяволите?!
– Гърни на телефона – тонът му бе строго делови, но с нотка на подозрение.
– Дейв! Обажда се Соня Рейнолдс – гласът ѝ както обикновено бе зареден с животински магнетизъм, толкова силен, че в някои страни биха я пребили с камъни. – Имам фантастични новини за теб! – измърка тя. – Не просто добри, а толкова страхотни, че могат да променят целия ти живот! Трябва да се видим МОМЕНТАЛНО!
– Здрасти, Соня.
– Здрасти?! Обаждам се да ти поднеса най-големия подарък, който някога си получавал или ще получиш, а ти не се сещаш да ми кажеш друго?
– Ами радвам се да те чуя. А за какво впрочем говориш?
В отговор тя се разсмя гърлено. Звукът бе нисък и обезпокоително чувствен – точно както и всичко друго у нея.
– О, това е моят Дейв! Детектив Дейв с пронизващите сини очи. Подозрителен към всичко и всеки. Все едно съм... "извършител", както казват по телевизията. Все едно съм извършител на престъпление – нали така наричат лошите? Все едно съм престъпник, който се опитва да ти пробута някаква съшита с бели конци история.
Тя говореше с едва доловим акцент, който му напомняше за алтернативната вселена, която бе открил във френските и италианските филми през годините си в колежа.
– Остави "съшита с бели конци". До момента не си ми разказала никаква история.
Отново се разнесе дълбокият, нисък смях, който моментално извикваше в спомените му искрящите ѝ зелени очи.
– Няма да го направя, преди да те видя. Утре. Трябва да стане утре. Няма нужда обаче да идваш при мен до Итака. Аз ще дойда при теб. Закуска, обяд, вечеря – за мен е все едно, ти избери времето. Само ми кажи кога точно, а после заедно ще изберем мястото. Заклевам се, че няма да съжаляваш!
Глава 25
Танцуващата Саломе
Все още не бе измислил окончателно името на това преживяване. "Сън" въобще не бе достатъчно красноречиво. Вярно, че първия път, когато се случи, той бе почти заспал. Сетивата му нямаха никаква връзка с нищожните изисквания на отвратителния, долен свят и вътрешното му око не бе възпрепятствано от нищо, можеше да го насочи, накъдето поиска. Но с това повърхностните прилики с обикновения сън приключваха.
"Видение" бе по-подходяща дума, по-всеобхватна, но дори и тя предаваше една малка част от въздействието му.
"Пътеводна светлина" пък показваше друг аспект на случилото се, и то важен, но будеше асоциации със сапунен сериал, което безнадеждно разваляше внушението на израза.
"Контролирана медитация" може би? Не. Звучеше твърде банално и безинтересно – пълна противоположност на действителното изживяване.
Оживяла приказка?
О, да. Това вече бе по-близо. В крайна сметка това бе историята на неговото спасение, новата посока и цел на живота му. Най-голямата метафора на кръстоносния му поход.
Вдъхновението му.
Трябваше само да загаси лампите, да затвори очи и да се отдаде на безкрайните възможности, които предлагаше мракът.
И да призове танцьорката.
В прегръдката на това преживяване, оживялата притча, той знаеше много добре кой е – много по-ясно, отколкото когато очите и сърцето му се разсейваха от лъскавите боклуци и противните похотливи женски в този отвратителен, измамен свят с неговия шум, съблазни и мръсотия.
В прегръдката на това преживяване, потопен в пълната му чистота, яснота и прозрачност, той знаеше много добре кой е. Макар сега на практика да бе беглец, този факт – както и името, което носеше в този свят, същото име, под което го познаваха обикновените хора – бе от второстепенно значение в сравнение с истинската му самоличност.
Истинската му самоличност бе Йоан Кръстител.