Това обаче не значеше, че е забравил всякаква предпазливост. У Соня Рейнолдс обаче имаше някакво особено електричество, което само много глупав мъж би сметнал за безопасно. Когато младата сервитьорка с розовата коса въведе стройната, елегантна Соня в помещението, тази енергия бе съвсем осезаема, като ниското жужене, което се разнася около мощна електроцентрала.
– Дейвид, любов моя! Изглеждаш... абсолютно същият! – възкликна тя и се приближи към него с танцова стъпка, след което му поднесе бузата си за целувка. – Но пък как иначе би могъл да изглеждаш? Ти си като скала. Такава твърдост, такова постоянство!
Соня произнесе последната дума с такава наслада, сякаш бе най-подходящият италиански термин за нещо, което английският език не бе в състояние да опише.
Облечена бе с плътно прилепнали маркови дънки и лъскава блуза под ленено сако с такава небрежно-елегантна кройка, че едва ли струваше по-малко от хиляда долара. Не носеше нито бижута, нито грим, които да отвличат вниманието от смуглата ѝ, съвършена кожа.
– Какво гледаш? – Тонът ѝ бе игрив, очите ѝ блестяха.
– Теб. Изглеждаш... страхотно.
– Би трябвало да съм ти много сърдита, нали си наясно?
– Защото спрях да се занимавам със снимки ли?
– Естествено, че затова! Снимките бяха страхотни, обожавах ги. Клиентите ми – също. И досега можех да ги продавам. А един ден ти ми се обаждаш и заявяваш, че повече не можеш да се занимаваш с това. Имал си лични причини, повече не си можел да правиш снимки, не си можел да говориш за това. Точка по въпроса. Не си ли съгласен, че имам достатъчно основание да съм ти бясна?
Изобщо не звучеше ядосано, затова реши да не ѝ отговаря. Само седеше и я наблюдаваше, удивен от количеството искряща енергия, което успява да вложи във всяка своя дума. Това бе и първото нещо, което бе привлякло вниманието му по време на курса ѝ. Това и раздалечените ѝ зелени очи.
– Аз обаче ти прощавам. Защото и занапред ще правиш такива снимки. Недей да ми клатиш глава. Повярвай ми, когато ти обясня какво става в момента, вече няма да си така скептичен. – Млъкна за миг и огледа обстановката за първи път, откакто бе влязла в ресторанта. – Жадна съм. Да си поръчаме нещо за пиене.
Когато розовокосата сервитьорка се появи отново, Соня си поръча водка със сок от грейпфрут. Макар разумът да го предупреждаваше да не го прави, Гърни последва примера ѝ.
– И така, господин пенсиониран полицай – започна тя, след като им донесоха питиетата и двамата отпиха, – преди да ти обясня как точно ще се промени животът ти, разкажи ми какъв е той в момента.
– Животът ми ли?
– Имаш такъв, нали?
Обзе го неприятното усещане, че тя вече знае всичко, което я интересува, включително характерните за живота му опасения, съмнения и конфликти. Същевременно обаче нямаше откъде да е разбрала. Макар да бе излагал произведенията си в галерията ѝ, никога не бе споделял нищо толкова лично.
– Животът ми е добър.
– А-а, обаче го казваш така, сякаш и сам не си вярваш. Все едно го казваш по задължение, защото се предполага да говориш по този начин.
– Наистина ли звучи така?
Тя отпи още веднъж от чашата си.
– Не искаш ли да ми кажеш истината?
– А каква смяташ, че е тя?
Соня наклони главата си на една страна и се вгледа внимателно в лицето му, после сви рамене:
– Не ми влиза в работата, нали? – Тя погледна през прозореца към езерото отвън.
Гърни изпи половината от водката си на две глътки.
– Предполагам, че не се различава особено от живота на останалите – малко от това, малко от онова... обичайните неща.
– От твоята уста "това" и "онова" звучат като комбинация от много мрачни обстоятелства.
Той се разсмя (без в действителност да изпитва никакво веселие), а после настъпи мълчание. Гърни го наруши първи:
– Открих, че не съм голям любител на природата, макар да се надявах на противното.
– А съпругата ти я обича, така ли?
Гърни кимна:
– Не че не възприемам красотата на онова място – високо в планината, усамотено, дървета и така нататък, обаче...
Соня го измери с проницателен поглед:
– Но като се опиташ да обясниш, само повтаряш "не че това", "не че онова". Опитваш се да отричаш.
– Какво? А, разбирам какво имаш предвид. Толкова ли са ми очевидни проблемите?
– Недоволството винаги е очевидно, не си ли съгласен? Какъв е проблемът? Не ти харесва думата ли?
– Думата "недоволство" ли? Не, просто... Как да кажа – онова, в което съм най-добър, нагласата ми и начинът, по който работи умът ми, не са особено полезни там, горе. Аз... умея да разнищвам ситуации, да анализирам проблеми, да откривам несъответствия, да разгадавам загадки. А нито едно от тези неща не е... – гласът му заглъхна.