Което и да беше от двете, той продължи да говори:
– Никога не съм се чувствал така... претоварен. Намери ли бележката, която ти оставих?
– За срещата с приятелката ти от Итака ли?
– Не бих я нарекъл точно "приятелка".
– "Съветничка" тогава?
Прииска му се да се впусне в спор за подходящата дума, да се защити, да каже, че е невинен, но се сдържа.
– Един колекционер е говорил с галерия "Рейнолдс". Проявил е интерес към портретите на престъпници, които миналата година излагах там.
Мадлин вдигна иронично вежди заради това, че бе заместил името на Соня с това на галерията ѝ.
Той обаче продължи и спокойно пусна "бомбата":
– Ще ми даде по сто хиляди долара за всеки уникален портрет.
– Това е смешно!
– Соня твърди, че човекът е сериозен бизнесмен.
– От коя точно лудница е избягал?
От другата страна на туфата папур се чу силен плясък. Тя се усмихна:
– Тази беше голяма.
– За някаква жаба ли говориш?!
– Извинявай.
Гърни затвори очи. Не искаше да си признае, че е прекалено раздразнен от очевидната ѝ незаинтересованост от неочаквания му късмет.
– Доколкото познавам света на изкуството, той е една огромна лудница. Някои от пациентите в нея обаче имат и страшно много пари. Очевидно този тип е един от тях.
– И какво точно иска от теб за тези 100000 долара?
– Ретуширана снимка, каквато само той да има. Единствена по рода си. Ще се наложи да взема портретите, които направих миналата година, и да ги обработя допълнително. Да ги променя така, че да не приличат на никои от онези, които галерията е продала досега.
– Онзи сериозно ли го иска?
– Така ми каза Соня. Спомена още, че е възможно клиентът да поиска повече от една фотография. Всъщност тя вече си представя седемцифрени суми.
Извърна се към Мадлин, за да види реакцията ѝ.
– Седемцифрени суми? Сума над един милион долара?
– А-ха.
– О, боже! Това... наистина е нещо.
Той се вгледа настойчиво в лицето ѝ:
– Нарочно ли се опитваш да реагираш с възможно най-голямо безразличие?
– И каква точно реакция се очаква от мен?
– Ами да проявиш поне любопитство... или задоволство, щастие? Да помислиш какво бихме могли да направим с толкова много пари?
Тя се намръщи замислено, после се усмихна:
– Може да прекараме цял месец в Тоскана.
– Това ли би направила с един милион долара?
– Какъв милион?
– Седемцифрена сума, забрави ли вече?
– Чух те много добре. Само че не си спомням да си казвал, че вече е станала реалност.
– Според Соня вече е факт. В събота ще вечерям с него в града. Колекционерът се казва Джей Джикинстил.
– В града?
– От твоята уста звучи като "в канализацията".
– И какво колекционира въпросният господин?
– Нямам представа. Каквото и да е обаче, явно плаща добри пари за него.
– И ти смяташ, че може да му се вярва? Че наистина има желание да ти плати стотици хиляди долари за някакви разкрасени снимки на престъпници, на една измет? Имаш ли изобщо представа кой е той?
– Утре ще разбера.
– Чуваш ли се какви ги говориш?
Доколкото можеше да анализира собственото си емоционално състояние, Гърни не се чувстваше спокоен, че постъпва правилно, но не беше готов да си го признае.
– Какво точно искаш да кажеш?
– Ами ти си много добър в разкостването. Нямаш равен в това.
– Наистина не разбирам какво имаш предвид!
– Така ли? Искам да кажа, че много те бива да раздробяваш нещата, за да ги анализираш. Веднъж каза, че имаш "набито око за несъответствията". А тази история определено има нужда от малко ръчкане и раздробяване. Как така не си се заел да я разнищиш?
– Може би изчаквам, за да получа малко повече информация, да видя дали предложението е истинско и кой е този Джикинстил.
– Да, звучи логично – каза тя с толкова спокоен и разумен тон, че явно имаше предвид тъкмо обратното. – Впрочем що за име е това?
– Джикинстил ли? Холандско, струва ми се.
Тя се усмихна:
– На мен пък ми звучи като име на чудовище от детска приказка.
Глава 29
В списъка на липсващите
Докато Мадлин приготвяше спагети със скариди за вечеря, Гърни слезе в мазето и се зае да преглежда стари броеве на "Сънди Таймс", които пазеха за един градинарски проект (Приятелка на Мадлин ѝ бе обяснила как се прави градинска леха, в която се слагат вестници за тор). Той търсеше в притурките предизвикателната рекламна фотография на Джилиан и по-специално автора на снимката. Тъкмо се канеше да остави вестниците и да звънне на Аштън, за да го попита за името на фотографа, когато намери рекламата. В резултат на някакво ужасяващо съвпадение, за последно тя бе публикувана в деня на убийството.