Вместо само да си препише надписа под снимката ("Фотограф: Грегорио"), реши да вземе притурката със себе си. Качи се горе и я сложи разтворена на масата, където Мадлин тъкмо нареждаше чиниите за вечеря.
– Какво е това? – попита съпругата му, като я видя.
– Реклама за много, много скъпи шалове. Ужасно скъпи. Освен това е снимка на жертвата.
– Жерт... да не би да имаш предвид...
– Джилиан Пери.
– Булката?
– Булката.
Мадлин се вгледа по-внимателно в рекламата.
– И двата образа са нейни – обясни Гърни.
Мадлин бързо кимна, с което искаше да покаже, че вече се е досетила.
– С това ли си е изкарвала прехраната?
– Все още не знам дали е било постоянна работа или нещо еднократно. Когато за първи път видях снимката в къщата на Скот Аштън, бях прекалено учуден и не го попитах.
– Закачил си е това нещо в къщата?! Той е вдовец, да избере точно тази снимка... – Тя поклати глава.
– Говори за Джилиан по същия начин, по който и майка ѝ – като за някаква изключително интелигентна, прелъстителна, болна маниачка. Работата е там, че целият случай е такъв. Всички, които по някакъв начин са свързани с него, са или гении, или луди за връзване... или патологични лъжци, или... и аз вече не знам. Господи, съседът на Аштън, за чиято съпруга се предполага, че е избягала с убиеца, се забавлява с влакче-играчка под коледна елха в мазето на къщата му. Никога не съм се чувствал така объркан! Все едно се нося по течението без ясна посока. Същата работа е и със следата. Екипът с кучета-следотърсачи е успял да проследи дирята от миризма до оръжието на убийството в гората, но оттам тя изчезва. Оттук следва, че убиецът се е върнал в бунгалото и се е скрил там, само дето там няма къде да се скрие. И така, в един момент си мисля, че знам какво става, а в следващия осъзнавам, че нямам никакви доказателства за теорията си. Има множество интересни сценарии, но когато ги разучиш по-внимателно се оказва, че са невъзможни.
– Какво значи това?
– Означава, че са ни необходими още доказателства, проверена информация, свидетелски показания от първа ръка на хора, на които може да се има доверие. До този момент нито един от разказите не е подкрепен от факти. Много е лесно да се подведеш по една интересна хипотеза. Може да се ангажираш емоционално до такава степен, че да не забележиш, само ти се иска хипотезата да е вярна. Хайде да вечеряме! Може би храната ще ми раздвижи мозъка.
Мадлин постави в средата на масата голяма купа спагети със скариди и доматен сос с чесън. До нея сложи две по малки купички – в едната имаше натрошено сирене "Асиаго", а в другата – нарязан на ситно босилек. Двамата започнаха да се хранят мълчаливо, всеки потънал в мислите си.
На устните на Гърни напираше усмивка, но той се сдържа. Осъзна, че раздразнението му, колкото и да бе неприятно като чувство, бе подтикнало Мадлин да обсъжда с него подробностите по случая. Нещо, на което се бе надявал, но досега не бе успял да постигне.
След няколко хапки Мадлин започна да си играе с една скарида и заяви:
– Малката ябълка не е паднала далеч от дървото.
– Хм?
– Майката и дъщерята имат много общи черти.
– Това, че и двете са малко нестабилни ли?
– Е, и така може да се каже.
Отново настъпи мълчание. Жена му си играеше със скаридата – побутваше я насам-натам с вилицата си.
– Сигурен ли си, че не е имало къде да се скрие?
– Да се скрие ли?
– В бунгалото.
– Защо питаш?
– Когато бях на тринайсет години, гледах един отвратителен филм. Ставаше дума за един хазяин, който бе оставил тайни пролуки в между стените на апартаментите и наблюдаваше наемателите през малки шпионки.
В този миг звънна стационарният телефон.
– Бунгалото е съвсем малко, има само три стаи – обясни Гърни, докато ставаше, за да вдигне.
– Просто ми хрумна – сви рамене тя. – Още потръпвам, като се сетя за онзи филм.
Телефонът се намираше на бюрото във всекидневната. Гърни успя да вдигне слушалката едва след четвъртото позвъняване.
– Гърни на телефона.
– Детектив Гърни? – гласът бе на млада жена и звучеше колебливо.
– Да. С кого разговарям?
От другата страна на линията се чуваше шумно дишане, явно жената бе силно притеснена.
– Там ли сте още?