Междувременно обаче можеше да поговори с Грегорио. Разговорът можеше да се окаже интересен.
Гърни взе лаптопа си от всекидневната и го постави на мястото, където допреди малко се намираше чинията му със спагети. Провери в указателя на град Ню Йорк и откри трийсет и двама души с тази фамилия. Разбира се, беше много по-вероятно Грегорио да е собствено име или професионален псевдоним, който да допринася за определен имидж в съответните среди. Не успя обаче да открие името в нито една от категориите, които някак можеха да са свързани с рекламата в списание "Тайм". Нямаше никакъв "Грегорио" нито сред фотографите, моделиерите и графичните дизайнери, нито в рекламните и маркетинговите агенции.
Изглеждаше странно да няма никаква информация за фотограф, който прави рекламни снимки... Освен ако не беше толкова известен, че всяка голяма клечка в бранша да го познава и да знае как да се свърже с него. Фактът, че е невидим за масите, само би повишил интереса към него. Все едно си член на изискан нощен клуб, в който се допускат само отбрани клиенти.
Хрумна му, че ако Аштън е получил своето копие на снимката направо от Грегорио, би трябвало да има телефонния му номер. Сега обаче едва ли бе най-подходящият момент да му го поиска. Всъщност възможно бе и Вал Пери да знае нещо за фотографа, дори пълното му име. Или поне някакви подробности за самата снимка. И в двата случая щеше да е най-подходящо да остави въпросите си за другия ден. А най-важното бе да запази ума си ясен, спокоен и отворен за нови възможности. Може би бе съвпадение, че две бивши възпитанички на "Мейпълшейд" бяха позирали за същия моден фотограф като Джилиан, макар и двете да си бяха падали по Хектор. Гърни затвори лаптопа си и го сложи на пода до стола си.
Мадлин се върна с чиниите им, от които отново се вдигаше пара, и седна срещу него. Той взе вилицата си, после отново я остави. Извърна се и погледна навън, но мракът зад френските прозорци се бе сгъстил. Не се виждаха нито патиото, нито градината – само отразените в стъклата фигури на самия него и съпругата му, седнали край масата. Забеляза строгите черти на лицето си, сериозната линия на устата, които му напомняха за баща му.
Междувременно Мадлин пък наблюдаваше него.
– За какво си мислиш?
– За нищо. Не знам. За баща ми.
– И какво за него?
Той примигна и я погледна.
– Разказвал ли съм ти историята за зайците?
– Не, не помня такова нещо.
Гърни прочисти гърло.
– Когато бях малък – на пет-шест години, най-много седем – карах баща ми да ми разправя истории за времето, когато е бил дете. Знаех, че е отраснал в Ирландия, и имах някаква бегла представа за страната от един календар, който наш съсед ни бе подарил, след като бе ходил там на почивка. Всичко бе много зелено, скалисто и някак диво. За мен това бе едно странно, но прекрасно място. Сигурно го харесвах толкова, защото изобщо не приличаше на "Бронкс", където живеехме.
На лицето му се изписа неприязън към квартала от детството или може би към самото му детство.
– Баща ми не говореше много, или поне не с мен и с майка ми. Беше почти невъзможно да го накарам да ми разкаже каквото и да било за детството си. И най-после един ден – може би просто искаше да спра да го тормозя – ми разправи тази история. Каза, че зад къщата на баща му имало ливада – точно така я нарече, "къщата на баща ми", което бе много странно, като се има предвид, че и той самият е живял в нея – обширна ливада, отделена с ниска каменна ограда от друга, още по-голяма ливада, през която течало поточе. Зад него в далечината имало хълмове. Къщата била ниска, малка, боядисана в светлокафяво, със сламен покрив, потъмнял от времето. Наоколо имало бели патици и жълти нарциси. Лежах всяка вечер в леглото си и си представях тази картина – патиците, нарцисите, полето, хълма. Искаше ми се да съм там и бях уверен, че някой ден наистина ще отида.
Лицето му изразяваше някаква смесица от горчивина и копнеж.
– И каква беше историята?
– М-м?
– Каза, че ти е разправил някаква история.
– Той и приятелят му Лиъм често ходели на лов за зайци. И двамата имали прашки. Отивали на ливадите зад къщата рано сутрин, преди разсъмване, докато тревата все още била покрита с роса, и стреляли по зайци. Зайците били проправили тесни пътечки през високата трева и той и Лиъм вървели по тях. Понякога пътечките свършвали пред някой къпинов храсталак, а понякога минавали под каменната стена. Описа ми големината на заешките дупки и как двамата с Лиъм поставяли примки и капани на отворите или на пътечките, а понякога и на входовете на тунелите под каменната стена.