Гърни погледна таблото на колата, за да провери колко е часът.
– Да, и аз закъснявам за среща вече с пет минути. Ще ви помоля да ми разкажете всичко, което можете, и то при първа възможност. А, и още нещо, докторе. Предполагам, че имате телефонните номера на Грегорио и "Кармала Фешън"?
– Моля?
Гърни запази мълчание.
– За рекламата ли говориш? Откъде ще имам номерата им?
– Предположих, че сте получили фотографията, която виси над камината ви, или лично от фотографа, или от компанията, поръчала рекламата.
– Не. Всъщност, Джилиан поиска снимката, не аз. Даде ми я като сватбен подарък. Подари ми я през онази сутрин... Сутринта, когато се състоя сватбата.
Глава 35
Много повече
Сградата на окръжния административен център имаше необичайна история. До 1935 година беше позната като"Лудницата Бъмбълби", кръстена на ексцентричния британски преселник сър Джордж Бъмбълби, който през 1899 г. дарил цялото си състояние на заведението и според обезнаследените му роднини бил не по-малко луд от обитателите на мястото. Тази история не спираше да дава храна на местните шегобийци, които обсъждаха работата на държавните агенции, помещаващи се в сградата от времето на Голямата депресия.
Тъмната тухлена постройка приличаше на гигантско преспапие, което сякаш затискаше северната част на градския площад. Фасадата ѝ бе покрита с вековен слой мръсотия, която отчаяно се нуждаеше от почистване с пясъкоструйка, но всяка година почистването се отлагаше за следващата поради вечната липса на средства в бюджета. В средата на 60-те години вътрешността ѝ беше буквално изтърбушена, после бяха изградени нови помещения. Счупените полилеи и дървената ламперия бяха заменени от ярки флуоресцентни лампи и бели стени.
Сложната система за сигурност на входа, която Гърни си спомняше от разследването на случая "Мелъри", си бе все същата и все така изнервящо бавна. Планът на сградата обаче бе елементарен и минута след като премина бариерата, вече беше пред стъклената врата, на която с елегантни черни букви пишеше "ОКРЪЖЕН ПРОКУРОР".
Моментално разпозна жената с кашмирен пуловер, седяща на бюрото в приемната: Елън Ракоф, изключително сексапилната (макар и далеч не в първа младост) секретарка на окръжния прокурор. Погледът ѝ бе все така забележително хладен и интелигентен, показващ опит.
– Закъсняхте – отбеляза тя с мекия си като кадифе глас.
Не го попита как се казва, което бе единственият знак, че си го спомня от случая "Мелъри".
– Елате с мен – покани го тя.
Поведе го обратно през стъклената врата и по коридора до втора врата, на която имаше черна пластмасова табелка с надпис "КОНФЕРЕНТНА ЗАЛА".
– Успех.
Гърни отвори вратата и за миг помисли, че е попаднал на погрешно място. В помещението имаше няколко души, но онзи, когото бе очаквал да види – Шеридън Клайн, – не бе сред тях. После забеляза капитан Родригес от щатската полиция и разбра, че в крайна сметка може би не е сбъркал мястото. Полицаят го гледаше намръщено от другата страна на голямата обла маса, която заемаше повече от половината от стаята без прозорци.
Родригес бе нисък, тантурест мъж с внимателно подстригана гъста коса, чийто черен цвят очевидно се дължеше на редовно боядисване. Синият му костюм бе безукорен, ризата – по-бяла и от сняг, а вратовръзката – кървавочервена. Очилата с тънки метални рамки подчертаваха неприязнения блясък на тъмните му очи. Вляво от него седеше Арло Блат, който също се взираше в Гърни с малките си очички. Настойчивият му поглед изобщо не бе приятелски. Безцветният мъж от дясната страна на Родригес не показваше никакви емоции освен лека потиснатост, която според Гърни беше по-скоро въпрос на темперамент, отколкото на нещо, свързано с конкретната ситуация. Мъжът го огледа от главата до петите – автоматично действие на всички ченгета по отношение на непознат – после хвърли поглед към часовника си и се прозя. Срещу тримата бе седнал Джак Хардуик. Столът му бе на почти метър разстояние от масата. Беше скръстил ръце на гърдите, а очите му бяха затворени, все едно самият факт, че се намираше в една стая с тези хора, му действаше приспивно.
– Здрасти, Дейв! – чу познат женски глас – силен и ясен.
Жената стоеше до втора, по-малка маса в другия край на залата. Тя бе висока, с кестенява коса и удивително приличаше на Сигърни Уивър като млада.