– Ребека! Не знаех, че... че ще...
– Нито пък аз. Шеридън ми се обади тази сутрин и ме попита дали ще намеря време да дойда. Успях – и ето ме тук. Искаш ли кафе?
– Да, благодаря.
– Черно ли?
– Да.
Предпочиташе го с мляко и захар, но поради някаква причина не искаше да покаже, че не е познала как го пие.
Ребека Холдънфийлд бе известен криминален психолог, който съставяше профили на серийни убийци. По време на съвместната им работа по случая "Мелъри" Гърни бе започнал да изпитва уважение към нея, независимо от неособено ласкавото си мнение за профайлърите по принцип. Сега се запита какво точно означава присъствието ѝ тук и дали има отношение към начина, по който окръжният прокурор възприема настоящия случай.
В същия миг вратата се отвори и самият окръжен прокурор влезе с широки крачки в стаята. Както обикновено, Шеридън Клайн излъчваше трескава енергия. Погледът му пробяга из помещението светкавично като фенерчето на крадец.
– Бека! Благодаря ти! Наистина оценявам усилията ти и това, че си намерила време да се присъединиш към нас. Дейв! Детектив Дейв, човекът, който разгръща храстите и от тях винаги изскача по някой заек! Причината да се съберем всички тук. И Род! – добави Клайн и отправи широка усмивка към киселата физиономия на Родригес. – Хубаво е, че успя да се организираш толкова бързо и да дойдеш. И че си довел и хората си.
Огледа без интерес антуража на капитана. Очевидно беше, че не се радва да ги види. "Клайн обича публиката – помисли си Гърни, – но само ако е съставена от значими хора."
Холдънфийлд се върна с две чаши черно кафе, даде едната на Гърни и седна на масата до него.
– В момента следовател Хардуик не е зачислен към случая – продължи Клайн, без да се обръща към никого конкретно, – но в началото е участвал в разследването. Реших, че ще е полезно, ако всички запознати са тук.
Още една откровена лъжа, каза си Гърни. Клайн смяташе за "полезно" да хвърли котките и кучетата в торбата едновременно и после да гледа отстрани какво се случва. Той бе ревностен привърженик на антагонистичната тактика за стигане до истината и мотивиране на хората. Противопоставяше ги едни на други и колкото повече се ожесточаваха, толкова по-доволен бе от резултата. Атмосферата в залата бе осезаемо враждебна, но това като че ли само подхранваше енергията на Клайн. Гърни си каза, че в момента то сигурно достига това на високоволтов трансформатор.
– Род, защо не обобщиш свършената от БКР работа по случая, докато аз си наливам кафе? Дошли сме да слушаме и да се учим.
На Гърни му се стори, че чу нисък стон от мястото, където седеше Хардуик, отпуснат на стола си.
– Ще гледам да съм кратък – заяви капитанът. – По случая с убийството на Джилиан Пери знаем какво е било извършено, кога и как. Знаем и кой го е направил. Усилията ни бяха концентрирани върху това да намерим извършителя и да го заловим. За изпълнението на тази задача мобилизирахме огромен брой хора и проведохме едно от най-мащабните издирвания в цялата история на Бюрото. Разследването е усърдно и повсеместно, не спираме да работим.
Откъм Хардуик се чу ново сподавено сумтене.
Капитанът бе опрял лакти на масата, а левият му юмрук лежеше в дланта на дясната му ръка. Той стрелна Хардуик с предупредителен поглед:
– Към момента сме извършили над триста разпита и продължаваме да разширяваме обсега на издирването. Бил – лейтенант Андерсън – и Арло, който седи до мен, отговарят за разследването и следят ежедневния напредък.
Клайн дойде при масата с кафето си, но остана прав.
– Може би Бил ще ни опише положението най-добре. Какво знаем днес, с което не сме били наясно, да речем, седмица след обезглавяването?
Лейтенант Андерсън примигна и прочисти гърлото си:
– Какво не сме знаели седмица след... Ами отхвърлихме доста възможности...
От втренчените в него погледи си даде сметка, че това не е отговорът, който останалите очакваха, и отново прочисти гърло.
– Установихме – продължи той, – че много от нещата, които хипотетично са могли да се случат, не са се случили. Отхвърлихме множество възможности и си съставихме много по-ясна представа за заподозрения. Той е истински психар.
– Кои възможности сте отхвърлили? – запита Клайн.
– Ами знаем, че никой не е видял Флорес да напуска района на Тамбъри. Не се е обаждал да си поръча такси, не е наемал кола, никой от шофьорите на автобуси, които обслужват местните линии, не си спомня да е качвал лице, отговарящо на описанието му. Всъщност не открихме човек, който да го е виждал след убийството.
Клайн примигна объркано: