Върджил Грейтхаус, секретарят на здравеопазването, образованието и благосъстоянието, известен като един от най-близките приятели на президента, също бе там. Ще излежава присъдата си в затвора от деня, в който ме освободиха. Присъствуваше и вицепрезидентът Спиро Т. Агню. По-късно щеше да твърди, че е nolo contendere по отношение на обвинението, че е вземал подкупи и скривал доходите си, за да не плаща данък. Емил Ларкин, най-отмъстителният съветник на президента и негов екзекутор, от когото много се бояха, също присъствуваше. Щеше да изнамери за свой спасител Исус Христос, когато прокурорите го обвинят в препятствуване на законността и лъжесвидетелство. И Хенри Кисинджър присъствуваше. Той по-късно щеше да препоръча килим от бомби над Ханой навръх Коледа. И Ричард М. Хелмс, шеф на Централното разузнавателно управление. Него пък щяха да упрекнат, че е измамил Конгреса, изричайки лъжа под клетва. Бяха и Х. Р. Халдеман, Джон Д. Ърликман, Чарлс У. Колсън и Джон Н. Мичъл, министър на правосъдието. Един по един и те щяха да се озоват в затвора.
Не мигнах през нощта срещу заседанието, блъсках си главата да отгатна как президентът ще окачестви трагедията в Кентския университет. Гвардейците ще бъдат опростени незабавно, а после смъмрени, след което ще ги изключат завинаги от гвардията. Президентът ще нареди да се анкетира цялата Национална гвардия, за да се изясни дали други такива цивилни граждани с войнишко облекло заслужават доверието да им се дават бойни патрони, когато трябва да се справят е тълпи невъоръжени хора. Президентът ще назове трагедията с истинското й име, ще декларира дълбоката си болка. Ще обяви ден или седмица на национален траур, със знамена навсякъде спуснати до половина. Но траурът няма да бъде за загиналите в Кант, а за всички американци, убити и осакатени в пряк или преносен смисъл от Виетнамската война. И още по-дълбоко ще бъде убеден, разбира се, че трябва да насочи войната към достоен край.
Обаче никой не пожела да се изкажа, нито след това можах да заинтересувам някой журналист относно документите, които притежавах.
Забелязаха присъствието ми само веднъж, и то като обект на присмеха на президента. Времето течеше, аз ставах все по-нервен и запалил три цигари едновременно, почнах да паля четвърта.
Президентът накрая забеляза стълбовете дим, които се виеха над мястото ми, прекъсна работата си и се взря в мен. След това попита Емил Ларкин кой съм.
Научи и се усмихна леко и унило, е което неизменно ни подсказваше, че се готви да изрече шега. Тази негова усмивка винаги ми е напомняла розова пъпка, току-що смачкана от чук. Шегата, която изрече, бе единственото оригинално остроумие, приписвано нему. Точно това е най-подходящото ми място в историята — като обект на присмеха на президента.
— Ще спрем за малко работата — каза той, — за да дадем възможност на нашия специален съветник по въпросите на младежта да ни покаже как се гаси лагерен огън.
И всички се разсмяха.
4
Вратата на спалното помещение под моята килия се отвори, после се затръшна и аз реших, че Клайд Картър най-сетне идва да ме освободи. Но идващият запя „Леко се поклащай, колеснице“, както стъпваше тежко нагоре по стълбите, и познах, че това е Емил Ларкин, бившият екзекутор на президента Никсън. Той беше едър, ококорен и с похотливи устни, някогашен полузащитник в отбора на Мичиган. Сега бе лишен от правоспособност юрист и по цял ден се молеше на Исус Христос. Не го включваха в работна група за базата, нито му възлагаха домакински задачи, тъй като от постоянно коленичете на твърдия под в затвора се повреди. И двата му крака развиха разпространената сред прислужничките болест „възпаление на колянната торбичка“.
Спря на горната площадка, а в очите му блестяха сълзи.
— О, братко Старбък — изрече той, — боли ужасно, ала болката е тъй сладка от изкачването по тези стълби.
— Не се учудвам.
— Христос ми каза — продължи той: — „Използувай последната възможност и склони брат Старбък да се помоли с теб; веднага ще забравиш болката, която ще ти коства изкачването на стълбите, и знаеш ли защо? Този път брат Старбък ще препъне гордите си харвардски колене и ще се помоли с теб.“
— Не бих желал да го разочаровам — отвърнах аз.
— Ти цял живот си го разочаровал. И аз така: разочаровах Исуса всеки ден.