— Върджил Грейтхаус не е за мен по-близък брат от теб или когото и да е друг. Ще се опитам да го избавя от пъкъла, както се опитвам да избавя сега и теб. — И ми цитира угнетяващите думи на Христос, предадени от Матея, които той обещал да изрече от името на бога в деня на Страшния съд.
Ето ги: „Махнете се от мен, презрени, и вървете във вечния огън, обречен за дявола и неговото войнство.“
Тези думи тогава ме изпълниха със страх, изпълват ме и днес. Те безспорно са извор на вдъхновение за прочутата жестокост на християните.
— Може Исус да го е казал — отговорих на Ларкин, — обаче то е в разрез с почти всички други негови слова и заключавам, че в деня, когато е изрекъл тези думи, е бил мъничко побъркан.
Ларкин отстъпи крачка от мен и наклони глава встрани в израз на мнимо възхищение.
— Виждал съм упорити младенци на времето — рече ми той, — но ти надхвърляш всичко. Всеки свой приятел си превърнал във враг поради глупостите, довършени от тебе през годините, а сега обиждаш и Последния, който е изпълнен с готовност да ти помогне, Исус Христос.
Не отвърнах нищо. Искаше ми се да си отиде.
— Кажи ми името поне на един твой приятел — рече той.
Помислих си, че д-р Бен Шапиро, моят кум, все пак е запазил приятелските си чувства към мен, че би могъл да дойде до затвора с колата си и да ме отведе в дома си. Но това бе сантиментално разсъждение. Бен отдавна замина за Израел и бил убит през шестдневната война.
— Назови поне един — упорствуваше Емил Ларкин.
— Боб Фендър — казах аз. Това бе единственият с доживотна присъда в нашия затвор, единственият американец, осъден за измяна през Корейската война. Доктор Фендър, защото бе ветеринарен лекар. Изпълняваше длъжността началник на гардеробната, където скоро щяха да ми дадат гражданските дрехи. В гардеробната постоянно звучеше музика, понеже на Фендър разрешаваха да слуша по цял ден плочите на френската chanteuse Едит Пиаф. Бе донякъде известен като автор на научна фантастика и публикуваше по много разкази годишно с разни псевдоними като Франк Кс. Барлоу или Килгор Траут.
— Боб Фендър другарува с всички, значи не е ничий приятел — възрази Ларкин.
— Клайд Картър ми е приятел — допълних аз.
— Става дума за хората извън затвора. Кой чака да те освободят, за да ти помогне? Никой. Дори синът ти.
— Ще видим — рекох аз.
— Отиваш в Ню Йорк, нали?
— Да.
— Защо точно там?
— Градът се слави с гостоприемството си спрямо самотните и безпарични имигранти, които искат да станат милионери — отвърнах аз.
— Готвиш се навярно да молиш сина си да ти помогне, а той не ти е писал нито ред през цялото време, докато беше тук — добави Ларкин. Понеже отговаряше за пощата в нашия корпус и знаеше какво получавам.
— Ако научи, че баща му е в същия град, това ще бъде случайно — казах аз. Последните думи, които синът отправи към мен, бяха изречени, когато погребваха майка му в малкото еврейско гробище в Чеви Чейс. Идеята да я погребем на такова място и в такава компания бе напълно моя — идея на дъртак, внезапно останал сам. Рут би казала напълно правилно, че това е глупост.
Погребаха я в скромен чамов ковчег за сто петдесет и шест долара. Върху него сложих клонче, откършено от кичестата дива ябълка в двора ни.
Над тленните останки равинът прочете молитва на староеврейски, който тя не знаеше, макар че е имала безкрайни възможности да го научи в концентрационния лагер.
Синът ми каза следните думи, преди да се обърне гърбом към мен и към зейналия гроб, преди да се упъти бързо към чакащото го такси:
— Съжалявам те, но никога няма да те обикна. Според мен ти уби тази бедна жена. От днес нататък не те смятам за баща, нито за близък. Не искам да те виждам и да те чувам.
Силни думи.
Мечтите ми в затвора за Ню Йорк Сити допускаха обаче, че там ще срещна някои от старите познати, макар да не можех да ги назова по име, които ще ми помогнат да си намеря работа. Как да прежалиш такива мечти и да се откажеш от мисълта, че имаш някакви приятели! Ако някой все още храни топли чувства към мен, стига животът да не ми изиграе някоя лоша шега, той непременно ще се намира в Ню Йорк. Представях си как бродя в сърцето на Манхатън ден след ден, от района на театрите на запад до Обединените нации на изток и от Обществената библиотека на юг до хотел „Плаза“ на север, как минавам край всички фондации, издателства, магазини за книги и за мъжко облекло, мъжки клубове, а между тях — луксозни хотели и ресторанти; как обезателно срещам някой познат, който още помни какъв добър човек съм бил и случайно не ме презира… той ще използува влиянието си, за да ми намери някъде работа като барман.