Ще го помоля за това без капчица стеснение и ще му натикам в носа дипломата си за научната степен Доктор по миксология.
Като срещна сина ми, продължаваше мечтанието, ще му обърна гръб и ще изчакам да отмине.
— Хм, Исус ме напътствува да не се отказвам от никого, но почти реших да се откажа от тебе. Седиш си, гледаш някъде пред себе си и хич не чуваш какво ти се говори.
— Не ме плаши — рекох аз.
— За пръв път срещам такъв панаирджийски екземпляр — каза той.
Под „панаирджийски екземпляр“ той естествено разбираше човек, който лежи в клетка върху постилка на мръсна слама, номерът му е да къса със зъби главите на кокошки и да надава животински звуци, а организаторът на спектакъла го представя като откърмен от диви животни в джунглата на Борнео. Слязъл е до най-ниското стъпало за човешко същество в американската социална стълбица и само гробът ще го избави от пълния позор.
Ядосаният Ларкин изля поток от някогашната си злоба:
— Така те назова и Чък Колсън в Белия дом — панаирджийски екземпляр.
— Знам.
— Никсън изобщо не те уважаваше. Само му беше жал за теб. Затова ти даде онази служба.
— Знам.
— Нямаше нужда дори да ходиш на работа.
— Знам.
— В служебното ти помещение липсваха прозорци и наоколо нарочно нямаше жива душа… дано се сетиш, че няма защо да ходиш на работа.
— Опитах се да бъда полезен. И се надявам, че твоят Исус ще ми прости.
— Ако смяташ да си правиш шеги с Исуса, по-добре изобщо не говори за него.
— Съгласен съм. Но ти подхвана тази тема.
— И знаеш ли кога започна да приличащ на панаирджийски екземпляр?
Добре си опомнях началото на моето падение в живота, момента, в който ми пречупиха завинаги крилете и когато осъзнах, че вече няма да се извися. Това бе най-мъчителното събитие в живота ми. Непоносима беше дори мисълта за него, затова рекох на Ларкин, гледайки го право в очите:
— Ако имаш поне капка милост, остави мен, клетия старец, на мира.
Той просия.
— Ей богу… най-после успях да пробия дебелата харвардска кожа на Уолтър Ф. Старбък — каза той. — Улучих слабото ти място, а?
— Да, улучи го.
— Сега ще има резултат.
— Не, грешиш — отвърнах аз и пак забих очи в стената.
— Бях момченце с къси панталонки и живеех в Петоски, Мичиган, когато за пръв път чух гласа ти — каза той.
— Сигурно е така.
— Говореше по радиото. Баща ми накара мен и моята сестричка да седнем до радиото и да слушаме внимателно. „Слушай внимателно — рече ми той. — Да видиш как се кове историята.“
Трябва да е било през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета. Току-що се бях завърнал във Вашингтон с моето малко семейство. Отскоро живеехме в тухленото ни бунгало в Чеви Чейс, Мериланд, с кичестата дива ябълка на двора. Беше есен. Клоните бяха отрупани с тръпчиви дребни киселици. Жена ми Рут се готвеше да ги прави на желе, щеше да вари желе всяка година. Откъде ли е долитал гласът ми, та малкият Емил Ларкин го е чул в Петоски? Да, от заседателната зала в Камарата на представителите. С грозен букет микрофони пред себе си аз отговарях на въпроси, задавани най-вече от един млад конгресмен от Калифорния на име Ричард М. Никсън за някогашните ми връзки с комунистите и за сегашната ми лоялност към Съединените щати.
Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета: днешните младежи ще се усъмнят ли в думите ми, ако заявя невъзмутимо, че по мое време комисиите към Конгреса са се събирали по върховете на дърветата, защото острозъби тигри властно тъпчели земята? Не. Уинстън Чърчил беше още жив. Йосиф Сталин също. Имайте пред вид това. Хари С. Труман беше президент. А Департаментът на отбраната беше възложил на мен да образувам и оглавя отряд със специална задача от учени и военни специалисти. Задачата на този отряд бе да съставим план за действие на сухопътните войски, когато по необходимост ще се наложи да употребим на бойното поле тактическо ядрено оръжие.
Комисията и най-вече мистър Никсън искаше да знае трябва ли да се оказва доверие на човек с такова политическо минало като моето и да му се възлага такава деликатна мисия. Ами ако предам тактическите ни планове на Съветския съюз? Или подроня ефикасността на плановете, така че при евентуална битка със Съветския съюз да осигуря победата на нашия противник?
— Знаеш ли какво чух тогава по радиото? — попита Емил Ларкин.
— Не — отговорих аз все така безстрастно.