— Това бе отдавна — отговорих аз.
— В комунистическите страни хората са лишени от възможности. Нима искаш да живееш в страна, където няма да имаш никакви възможности?
— Грешка на младостта, сър.
— А в Америка съм бил милионер два пъти… и пак ще стана милионер.
— Не се съмнявам — казах, и то искрено. Той просто ще започне третия си план Понци… и ще предлага на глупците, както и с предишните два „Понци“, огромни проценти срещу вложения от тях капитал. Както преди, докторът ще използува повечето от парите им, за да си купува луксозни къщи, „Ролс-Ройси“, бързоходни катери и така нататък, но ще върне част от сумите като обещана високопроцентна лихва. Нови и нови хора ще се хващат на въдицата му, ще научават за него от потресаващо доволни получатели на лихвените му чекове, а той ще използува средствата им и ще подписва нови и нови чекове…
Убедих се, че силата на д-р ди Санца бе крайната му глупост. Макар тъй ловък мошеник, той не можа да разбере след две присъди и излежаването им в затвор кое неизбежно проваля поредния му „Понци“.
— Направих много хора щастливи и богати — рече той. — А ти?
— Не, сър… още не. Но никога не е късно да опитам.
Склонен съм да предположа въпреки оскъдните си икономически познания, че всеки успешен режим става по необходимост вариант на плана Понци. Правителството сключва огромни заеми, които никога не погасява. И бих ли могъл другояче да обясня на своите внуци-полиглоти как са изглеждали Съединените щати през трийсетте години, когато техните стопани и политици бяха безсилни да осигурят за голяма част от населението задоволяване на най-насъщните нужди от храна, дрехи, топливо. Истински ад бе да се снабдиш с обувки!
А после по офицерските клубове изведнъж се появиха разни бивши бедняци, облечени в прекрасни дрехи, които си поръчват филе миньон и шампанско. Такива бивши бедняци се появиха и в клубовете за войници и сержанти, прилично облечени, които си поръчват сандвичи с кюфте и бира. Човекът, който до преди две години бе затискал дупките на обущата си с мукава, изведнъж се бе сдобил с джип, камион, самолет или моторница, с неограничен запас от гориво и екипировка. Даваха му бинокъл и пособия, ако му бяха нужни, и го имунизираха против всяка възможна болест. Където и да беше по земното кълбо, той получаваше топла пуйка и сос от боровинки за Деня на благодарността и Коледа.
Какво бе станало?
Какво друго освен осъществяване на план Понци?
Д-р Карло ди Санца отстъпи и ни пусна да минем; Клайд почна да се кори, задето никога не е имал широта на погледа.
— Барман, техник по климатични инсталации, шлосер… пазач в затвора — изрече той. — Какво ми има, та съм толкова ограничен в амбициите си?
И заговори за дългата си връзка с престъпници, разкри ми заключението, до което беше стигнал:
— Преуспяващите хора в нашата страна никога не се задоволяват с посредствени амбиции.
— Преуспяващи ли? — удивих се аз. — Но те са злодеи, хвърлени в затвора!
— Е, да — отвърна той, — повечето обаче имат купища пари, още потулени по кьошета. А дори и да нямат, знаят как отново да ги натрупат. Като се отърве оттук, всеки се замогва.
— А аз не съм ли невероятно изключение? Жена ми ме издържаше почти през всичките години на брака ни.
— На времето и ти беше укрил милионче. Докато аз няма да видя толкова пари дори да живея милион години.
Намекваше за corpus delicti на престъплението ми във връзка с аферата „Уотъргейт“: стар моряшки сандък, пълен с един милион долара в небелязани и още в обращение банкноти от по двайсет долара. Това бе една незаконна вноска за изборната кампания. Наложи се да укрием парите, когато се разчу, че всички сейфове в Белия дом ще бъдат прегледани от Федералното бюро за разследване и служители на особената прокуратура. Невзрачната ми канцелария във втория сутерен изглеждаше най-сигурното място. Отстъпих и се съгласих.
Някъде по това време жена ми умря.
И после намериха сандъка. Полицията дойде за мен. Познавах хората, които донесоха сандъка в службата ми, и знаех под чие ръководство работят. Бяха високопоставени лица, някои предрешени като обикновени докери. Нямах намерение да съобщавам на съда, нито на защитниците си кои са те. И се наложи да отида в затвора за известно време.
Ето на какво се поучих от общото ни нещастие с Леланд Клус: гадно е да пратиш в затвора още някой клет глупак. А показанията, дадени под клетва, могат да направят след това живота ти банален и отвратителен.
И още: жена ми бе починала съвсем наскоро. Нехаех какво ще ми се случи по-нататък. Бях жив мъртвец.
Дори и сега не ми се иска да издавам престъпниците със сандъка. Тава не е толкова съществено.