Не ще скрия от американската история обаче думите на един от тях, произнесени, когато оставиха сандъка в кабинета ми. Той каза:
— Кой ли тъпак си е наумил да вкара това лайно в Белия дом?
— Хората като тебе — продължи Клайд Картър — си играят постоянно с милиончета. Ако съм ходил в Харвард, щях и аз да си играя с тях.
Дочухме музика. Наближавахме гардеробната, откъдето звучеше грамофон. Едит Пиаф пееше: „Non, e ne regrette rien.“ Това естествено означава: „Не, не съжалявам за нищо.“
Песента свърши точно когато аз и Клайд влизахме в гардеробната; д-р Робърт Фендър, служител там и осъден на доживот, получи пълна възможност да ни разкрие прочувствено как тази песен допада на философията му.
— Non! — каза той и скръцна със зъби, а очите му горяха. — Je ne regrette rien. Rien!
Той, както вече ви съобщих, бе ветеринарен лекар и единственият американец, осъден за измяна по време на Корейската война. Деянието му се наказваше с разстрел, защото, когато го извършил, бил младши лейтенант от армията на Съединените щати; намирал се в Япония и преглеждал месото, изпращано за войските в Корея. Трибуналът показал снизхождение и го осъдил на доживотен затвор, без право да бъде освободен след време под гаранция.
Този предател на Америка поразително напомняше един голям американски герой, Чарлс Огъстъс Линдбърг. Беше висок и с едър кокал. В жилите му течеше скандинавска кръв. Произхождаше от фермерско семейство. Говореше свободно ридаещ френски, поради продължителното слушане на Едит Пиаф. Като изключим затвора, където се намираше сега, п-р Фендър беше посещавал само Еймс, Айова, и Осака, Япония. Така се стеснявал от жените, каза ми веднъж, че бил още девствен, когато пристигнал в Осака. После се влюбил безумно в една кабаретна певица, която се представяла за японка и пеела дословни имитации на плочите на Едит Пиаф. Тя била шпионка на Северна Корея.
— Скъпи приятелю, драги Уолтър Старбък — рече ми той, — бих искал да чуя как е протекъл този последен ден в затвора за теб.
Казах му, че съм седял на леглото си, а в главата ми неспирно е звучала една и съща песен — за Сал и, която пресява в градината си пепел в дъжд.
Разсмя се. По-късно включи мен и случката в свой научнофантастичен разказ, който, имам честта да заявя, излиза този месец в „Плейбой“, списание на „РАМДЖАК“. Авторът е подписан като Франк Кс. Барлоу. Разказът описва живота на бивш съдия от планетата Викуна, отстояща на две и половина галактики от нашата Земя; той трябва да напусне тялото си и душата му литва в космоса да търси обитаема планета и друго тяло, в което да се вмъкне. Открива, че вселената фактически е лишена от живот, но ето че най-после стига до Земята и каца първо на паркинга за войници и сержанти при Финлетърската военновъздушна база — на тридесет и пет мили от Атланта, Джорджия. Той може да влезе през ухото на всяко тяло, което си избере, и да се разхожда в него. Нужно му е тяло, за да контактува с други същества. Защото душа без тяло, както се твърди в повествованието, не може да поддържа контакти с никого — нали никой няма да я вижда, а и тя не може нищо да докосва, не може да вдига и шум.
Съдията е убеден, че отново може да изостави тялото почти веднага след като установи, че то или съдбата му са неподходящи. Той съвсем не подозира, че поради несъвършенство в химическите производства на земните и викунските същества, щом проникне в някое тяло, ще остане вътре завинаги. Разказът включва и кратко есе за лепливите вещества, известни вече на земните обитатели, и разкрива, че най-здравото от тях е онова, което прилепва напълно възрастните морски ракообразни към камъни, лодки и стълбове, както и към всичко друго.
„Когато тези морски рачета са малки — пише д-р Фендър под псевдонима Франк Кс. Барлоу, — те плуват по водата или пълзят накъдето пожелаят, из всичките седем океана и солени естуари на реките. Горната част на тялото им е покрита с конусовидна броня. Малките им крачета се люшкат от тези конуси като езиците на звънчетата за обед.
Но ето че настъпва времето, което слага край на детството на всяко раче и бронята му почва да изпуска лепкава течност; тя го прикрепва завинаги към предмета, до който то ще се допре в следващия миг. Така че на Земята не е просто нещо да кажеш на един, достигнал зрелост морски рак, или на бездомната душа от Викуна: «Седни там, седни там.»“
Героят от Викуна споделя и начина, по който хората от неговата планета си казвали „здравей“ и „довиждане“, „моля“ и „благодаря“. Това се изразявало единствено с думата „тинг-а-линг“. Той разкрива, че на Викуна хората влизали и излизали от телата си така лесно, както земните обитатели си сменят дрехите. Когато са извън телата си, те са безтегловни, прозрачни, имат притъпени чувства и реакции. На Викуна нямало музикални инструменти, защото самите хора произвеждали музика, когато се носят в простора без тела. Кларнетите, арфите, пианата и прочее щели да бъдат ненужни средства за произвеждане на жалки подражания на летящите души.