И така нататък.
Разказът е много интересен. Дъщерята, одухотворила лунната скала, е избавена. И прочее, и прочее. Но истинското повествование за това как самият автор извършва предателство в Осака, не му отстъпва с нищо и ще си остане образец и занапред. Боб Фендър се влюбва в агентката на Северна Корея, подражателката на Едит Пиаф, и то от цели двайсет стъпки разстояние, в кабарето, посещавано от американски офицери. Не посмява да намали разстоянието, нито да и прати цветя или бележка, обаче нощ след нощ я съзерцава упорито от една и съща маса. Той е винаги сам и почти винаги най-едрият американец в кабарето, затова певицата с артистично име Ицуми пита някои от другите американци кой е Фендър и каква е службата му там. Фендър е целомъдрен контрольор по месото, но колегите му офицери си позволяват шега — казват на Ицуми, че е така самотен и умислен постоянно, защото работата му е строго поверителна и важна. Казват й, че той командува елитна част, която охранява атомните бомби. Но ако го запита какво работи тук, ще й отвърне, че отговаря за месото.
Ицуми действува. Сяда на масата му, без да е поканена. Пъхва ръка под ризата му, погъделичква зърната на гърдите му и тъй нататък. Казва му, че си пада по едрите, умислени мъже и че всички други американци много бръщолевят. Помолва го да я отведе в квартирата си, като затворят кабарето в два след полунощ. Тя в същност иска да открие къде са атомните бомби. А бомби в Япония няма. Те са на самолетоносачите, в Окинава и другаде. До края на вечерта Ицуми пее песните си само за него и за никой друг. Той едва не припада от щастие и притеснение. Джипът му чака отвън.
Става два часът, тя се намърдва в джипа му и му разкрива, че не само иска да види къде живее нейният едър американец, но и къде работи. Дендър отговаря, че не е трудно, защото живее и работи на едно и също място. Отвежда я на новото пристанище на американската интендантска служба в Осака, където по средата има много дълга барака. В единия й край са канцелариите, в другия — двустайното жилище за началника на ветеринарния надзор. Помежду тях — огромни хладилни шкафове за месо, пълни със заклани животни, които Фендър е прегледал или ще прегледа. Има ограда откъм сушата и стража на вратата; но както става ясно на делото, дисциплината не е на висота. Часовият обяснява, че задачата му била да пази месото от крадци.
Същият часови, по-късно оправдан от военния съд, само махнал на доктор Фендър да вкара джипа си. Не забелязал, че на пода в джипа лежи жена, която няма право да влезе в обекта.
Ицуми пожелава да надникне в някой и друг от шкафовете и Боб с голямо удоволствие й ги отваря. Докато стигнат до жилището му в оттатъшния край на пристанището, Ицуми вече знае, че той е най-обикновен инспектор по месото.
„Но тя беше толкова мила — каза ми Фендър веднъж, — аз също бях разнежен, ако мога да се изразя така, че остана да преспи при мене. Бях изплашен до смърт, разбира се, защото дотогава не бях се любил. Но след това си рекох: «Не бързай. Успокой се. Успешно си се справял е всяко животно, едва ли не откак си се родил. Помни единствено това: „Сега си си довел едно ново, прекрасно животинче.“»“
На процеса срещу Фендър става ясно: той и останалият персонал на кашата ветеринарна служба само външно наподобявали войници, те съвсем не разсъждавали като военни. Това било излишно, понеже единственото, което вършели, било да контролират месото. Последният ветеринар, участник в сражение, загинал при Литъл Бигхорн, недалеч от Къстърс Ласт Станд. Изяснило се и друго: че ветеринарите са галеници на войската, защото трудно ги вербуват. В цивилния живот те трупали луди пари — най-вече в големите градове, където поддържат здравето на домашните любимци на хората. Затова и дали на Фендър толкова приятно, уединено жилище на края на пристанището. Той само контролирал месото. А докато се занимавал е тази дейност, никому не хрумнало да контролира него.
„Ако бяха инспектирали квартирата ми — каза ми той, — нямаше да открият нито една прашинка.“ Но щели да открият „една от най-добрите частни колекции от японска керамика и тъкани в Осака“. Просто се побъркал от изяществото и финеса на всички японски изделия. Тази естетическа мания бе несъмнено извинение за неговите огромни и, както той се изрази, „грозни, непохватни“ ръце, крака и пропие.
„Ицуми непрестанно гледаше ту мен, ту красивите неща по рафтовете и стените… в шкафовете и чекмеджетата — довери ми той веднъж. — Да можеше отнякъде да видиш как сияеше лицето й в онези митове, щеше да се съгласиш с дълбокото ми убеждение, колкото и надуто да ти звучи, че тя се влюби в мен.“