Той приготвя закуска на сутринта, използува само японски съдове, макар че закуската е американска — бекон с яйца. Той готви, а тя го наблюдава, сгушена в леглото. Прилича му на млада кошута, на сърничката, която е отглеждал като малък. Усещането вече не е ново. Нали галил сърната цяла нощ! Пуска си радиото, настроено на вълната на армейската радиостанция. Надява се да чуе музика. Вместо това уцелва информационната емисия. Най-потресаващата новина е следната: в малките часове на нощта в Осака били обградени шпиони на Северна Корея. Разкрит е предавателят им. Само един член на групата е в неизвестност — жена с името Ицуми.
По думите на Фендър, той „… вече бил навлязъл в коренно различен свят“. И се чувствувал много по-естествено в новия, отколкото в стария, просто защото сега си имал приятелка и никак не искал да се върне към стария живот. Ицуми му разкрила, че работи за комунистите, но думите й не му прозвучали като думи на враг. „То бе проява на здрав разум, показан от добър човек е други възгледи“ — заключи той.
Укрива я, храни я тайно единайсет дни, без да пренебрегва служебните си задължения. Но на дванайсетия смущението и наивността му го подтикват да попита един моряк от кораб, дошъл от Нова Зеландия, натоварен с говеждо, дали ако получи хиляда долара, ще се съгласи да вземе на борда млада жена и я откара далеч от Япония. Морякът съобщава това на своя капитан, който долага на американските власти. Веднага арестуват Фендър и Ицуми, разделят ги един от друг и с това свършва любовта им.
Фендър не успява да научи нищо за съдбата на Ицуми. Тя изчезва като вдън земя. Най-правдоподобният слух е този, че била предадена, противно на всякакви законни норми, на южнокорейските агенти, които я откарали в Сеул — и там била разстреляна без съд.
Фендър не съжаляваше за нищо, което бе извършил.
Сега държеше панталоните на цивилните ми дрехи — сив костюм на тънко, светло райе, купен от „Братя Брукс“, и ми ги показа. Попита ме дали си спомням голямата дупка от цигара, точно между двата крачола.
— Да — казах аз.
— Покажи ми я.
Не можах. Не намерих и другите дупки. За своя сметка той пратил костюма ми на непознат кърпач в Атланта.
— Това, скъпи Уолтър — рече той, — е прощалният ми подарък за теб.
Почти всеки, който си отиваше, получаваше прощален дар от Фендър. Боб нямаше какво да си нрави парите от научнофантастичните произведения. Но в поправката на костюма ми се криеше нещо много интимно и трогателно, което не очаквах. Вълнение задави гърлото ми. Едва не се разплаках. И го споделих с Фендър.
Преди да успее да ми отговори, чухме викове в бърз тропот из канцелариите в предната част на корпуса — из помещенията, чиито прозорци гледаха към четирипистовата магистрала навън. Бяха решили, че Върджил Грейтхаус, бивш секретар на здравеопазването, образованието и благосъстоянието, е пристигнал пред вратите на затвора. Тревогата обаче се оказа лъжлива.
Клайд Картър и д-р Фендър изтичаха към изхода, за да видят какво става. Всички врати в затвора бяха отключени. Фендър преспокойно би избягал, стига да искаше. Клайд нямаше оръжие, нямаха и другите пазачи. Ако Фендър полегнеше, някой все пак можеше да се опита да го улови, но аз се съмнявам. Това щеше да е първото умишлено бягство от затвора през двайсет и шест годишното му съществуване и никой нямаше да има представа как трябва да му се противодействува.
Не проявих любопитство дали Върджил Грейтхаус е пристигнал. Това пристигане, както и пристигането на всеки нов затворник инак би напомняло публична екзекуция. Не исках да гледам нито него, нито когото и да било друг, поругал своето достойнство. Останах сам в гардеробната. И бях доволен от самотата. Възползувах се от нея. Извърших деяние, може би най-неприлично интимното физическо деяние в живота си. Родих едно невзрачно сприхаво старче, като си облякох гражданските дрехи.
Имах бели долни гащи от сукно с копринени кенари и дълги до прасците рипсени черни чорапи от магазина за мъжка мода „Хей, ела“ в Чеви Чейс. Бяла риза модел „Стрела“ от универсалния магазин „Рарфинкъл“ във Вашингтон. Костюма от „Братя Брукс“ в Ню Йорк Сити, военна връзка лак в райе и черни обувки, все от същия магазин. Връзките и на двете бяха скъсани и завързани на възли. Фендър явно не беше ги разгледал по-обстойно, иначе щях да имам и нови връзки.
Най-старинното в облеклото ми бе вратовръзката. Бях я носил през Втората световна война. Представете си! Англичанинът, е когото готвехме плановете за осигуряване е медикаменти на предстоящия десант в деня „Д“, ми каза, че с тази връзка приличам на офицер от полка на уелските кралски стрелци.