— Убили са те във втората битка край Сома през Първата световна война — продължи той, — а сега, в това облекло, си бил убит отново при Ел Аламейн. Може да се каже, че не ей от най-късметлийския полк на света.
Райето има следния десен: широка ивица от бледосиньо, оградена с тясна лентичка горскозелено отгоре и оранжево отдолу. Нося тази връзка и днес, седнал в кабинета си в Отдела за вътрешнорегионални грамофонни плочи на корпорацията „РАМДЖАК“.
Когато Клайд Картър и д-р Фендър се върнаха в гардеробната, бях отново цивилен. Изпитвах неудобство, стеснение и краката ми трепереха като на новородено бебче. Още не можех да си представя как изглеждам. В гардеробната имаше огледало за цял ръст, но стъклото му бе обърнато към стената. Фендър винаги го обръщаше така, когато чакахме пристигането на нов затворник. Още една проява на деликатност от негова страна. Новодошлият, ако не желае, не се поглежда веднага, за да види преобразуването си в затворнически дрехи.
Лицата на Клайд и Фендър обаче по-красноречиво от огледало ми показаха, че видът ми е по-долу и от този на весел boulevardier, като, да речем, покойния Морис Шевалие. И побързаха да прикрият, че ме съжаляват, с нескопосни шеги, но не дотам ловко, че да не се досетя.
Фендър се престори на мой слуга от някакво посолство.
— Добро утро, господин посланик — рече той. — Днес денят е свеж и ведър. Кралицата ще ви очаква за обяд в един часа.
Клайд каза, че лесно се познава човекът, учил в Харвард, той излъчвал нещо особено. И все пак нито Клайд, нито Фендър посмя да пристъпи към огледалото и да го обърне. Направих това аз.
И видях в него следното: кльощав стар метач, непривикнал да носи костюм и връзка. Яката на ризата му бе много широка, такъв бе и костюмът му, който обгръщаше тялото като цирково платнище. Изглеждаше нажален — сякаш отиваше на погребение на близък. Между него и костюма нямаше нищо общо. Сякаш бе измъкнал дрехите си от кофата за смет на богаташ.
Тишина.
7
Седях на пейката без навес край шосето пред затвора. Чаках автобуса. До мен се намираше кафявият ми платнено-кожен куфар, стандартен за нашите офицери, Беше моят неразделен спътник в Европа през дните на славата ми. Върху него бях нагънал стария си шлифер, също от дните на славата. Бях сам. Автобусът закъсня. От време на време потупвах джобовете на костюма си, за да се уверя, че там са документите за моето освобождаване, кредитният билет за завръщане със самолет туристическа класа от Атланта до Ню Йорк Сити, парите ми и дипломата за доктор по миксология. Слънцето приличаше жестоко.
Имах триста и дванайсет долара и единайсет цента. Двеста и петдесет от тях представляваха държавен чек, който нямаше лесно да ми откраднат. Това бяха всичките ми нари. След продължителното и старателно събиране и изваждане, извършено по отношение на моите авоари след арестуването ми, поне това, изчислено до стотинката, ми се полагаше безспорно: триста и дванайсет долара и единайсет цента.
Пак навлизах в света на Свободната Инициатива. Напусках сферата на закрила и препитание, осигурявани от федералните власти на страната.
Последния път това ми се случи през Хиляда Деветстотин Петдесет и Трета, две години след като Леланд Клус влезе в затвора за лъжесвидетелство под клетва. Дотогава дузини свидетели дадоха показания срещу него — със съкрушителен ефект. Единственото, в което го обвиняваха, беше членството в комунистическата партия преди войната — невинно обстоятелство през Голямата криза, както да се наредиш на опашка за хляб. Но другите с готовност се заклеха, че Клус продължил да е комунист и през войната, че тайно е доставял сведения на Съветския съюз. Бях изумен.
Това бе ново за мен, не можех да повярвам. Единственото, което исках от Клус, беше да признае, че съм казал истината за нещо не дотам важно. Бог ми е свидетел, че не исках да го съсипя и пратя в тъмница. А единственото, което очаквах от себе си, бе да съжалявам до края на живота, да се измъчвам от угризения заради злото, което неволно съм му сторил. Иначе очаквах, че животът ми ще продължи да си тече в старото русло.
Така и стана: преместиха ме на по-обикновена работа в Департамента на отбраната, където трябваше да правя диаграми за симпатиите и антипатиите на военнослужещите от основните американски раси и вероизповедания, с различно образование и социален произход, за да им требват различни дажби, някои от които съвсем нови и експериментални. Подобна дейност сега се върши без участие на мозък, зрение и перодръжка, а със скоростта на светлината от компютри; в онези дни обаче тя се вършеше предимно на ръка. Аз и някогашният ми персонал сега сме допотопни като монаси, които изписват старинни ръкописи с четчици, варак и пачи пера.