— Трябва час по-скоро да ни продадете значителното си умение, мистър Старбък, защото истинската му цена на свободния пазар на Системата на Свободната Инициатива е голяма. На слука! И успех!
Какво ми бе известно тогава за Свободната Инициатива? Сега тя ми е добре позната, но в онези дни не знаех нищичко за нея. Или толкова малко, че няколко месеца бях под впечатлението за богатата възможност, която частната индустрия ще предложи на човек с всестранни заложби като мен. През тези първи месеци на безработица повтарях на жена си, че безспорно представлявам златна мина за семейството си, макар и всички други да се провалят; че мога всеки миг да вдигна ръцете си като разпънат и падна заднишком в обятията на „Дженеръл Мотърс“, „Дженеръл Електрик“ или подобна фирма. Колко безкрайно мила е била жена ми с мен: тя не попита ни веднъж защо не го направя начаса, щом е толкова лесно… не ме помоли да й обясня защо преди съм чувствувал, че има нещо глупаво и не съвсем коректно в частната индустрия.
— Може би ще станем богати, без да го желаем — помня, че й казах в онези дни. Синът ми бе на шест години и слушаше — достатъчно голям да се замисли над подобен парадокс. Дали е схванал нещо от това? Едва ли.
Междувременно посетих или се обадих по телефона на познати от други департаменти, като им подсказах деликатно, че съм „временно неангажиран“, както се изразяват някои артисти. Все едно, че бях получил смешно нараняване като синина под окото или счупен палец на крака. И друго: старите ми познати бяха все демократи като мен, те ми дадоха пълна възможност да мина за жертва на глупостта и жаждата за мъст на републиканците.
Но, уви, макар животът ми тогава да приличаше на вирджински кадрил, защото приятелите ме предаваха от служба в служба, дойде момент, в който никой не можеше да ми предложи свободна длъжност. Свободните места изчезнаха внезапно като архаични птици.
Много лошо.
Но старите приятели се държаха така естествено и любезно с мен, затова и днес не мога да твърдя, че съм бил наказан за стореното на Леланд Клус — ако накрая не се отнесох за помощ към един груб стар човек извън правителството, който за мое изумление съвсем не се помъчи да скрие отвращението си към мен и да го обясни подробно. Това бе Тимоти Бийм. Заемаше поста заместник-секретар на земеделието в администрацията на Рузвелт преди войната. Той ми предложи първата служба в правителството. Също беше завършил Харвард и получил Роудсова стипендия в Оксфорд. Седемдесет и четири годишен, той ръководеше активно „Бийм, Мърнс, Уелд и Уелд“ — най-реномираната адвокатска фирма във Вашингтон.
Запитах го по телефона дали би приел да обядва с мен. Отказа. Поканените в повечето случаи ми отказваха. Обясни, че може да се видим за половин час надвечер, но нямал представа за какво можем да говорим.
— Да си призная откровено, сър — казах аз, — търся работа… евентуално в някоя фондация или музей. Нещо от този род.
— О-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о… търсим, значи, работа, а? — попита той. — Да… можем да поговорим за това. Елате непременно. От колко години насам не сме си говорили като хората?
— От тринайсет, сър — отвърнах аз.
— Много вода изтича за тринадесет години.
— Да, сър.
— Тъй, тъй.
Имах лудостта да отида на срещата.
Посрещна ме с изискана сърдечност и фалш още от първата минута. Запозна ме с младия си секретар, каза му какъв обещаващ младеж съм бил, непрестанно ме потупваше по рамото. Навярно не си беше позволявал това е никого.
Когато минахме в облицования му с ламперия кабинет, Тимоти Бийм ми посочи изискан кожен фотьойл, с думите:
— Седни там, седни там.
Неотдавна се бях натъкнал на същия, уж хумористичен израз в научно-фантастичния разказ на д-р Боб Фендър за съдията от Викуна, прилепнал за цял живот към мен и моята съдба. И отново: съмнявам се дали Тимоти Бийм би отправил тъй глупава подкана към другиго. Той беше възпълен, рошав старец, случайно — не, закономерно внушителен, както аз бях закономерно дребен. Ръцете му издаваха, че на младини е въртял кавалерийска сабя и че те сега шарят за истина и правосъдие. Белите му вежди вървяха като девствен гъсталак от едното око до другото и като седна на бюрото си, склони глава напред да ме зяпа по-удобно и да ми говори през гъстия плет.
— Няма да те питам за това какво си правил напоследък — каза той.
— Да, сър… смятам, че не е уместно — отговорих аз.