— Ти и младият Клус успяхте да се прочуете като Мът и Джеф.
— За съжаление.
— Надявам се, че съжаляваш. Надявам се, че доста съжаляваш.
Този човек, както се оказа след известно време, е имал само още към два месеца живот. Не е очаквал близкия си край, доколкото ми е известно. След смъртта изтъкваха, че положително е щял да влезе във Върховния съд, ако е доживял до избора на нов демократ за президент.
— Щом съжаляваш искрено — продължи той, — налага се да знаеш точно за какво скърбиш.
— Сър!… — изумих се аз.
— Мислиш, че само ти и Клус сте потърпевши.
— Да, сър. И нашите жени, разбира се. — Говорех искрено.
Той изпъшка дълбоко.
— Това е едно от нещата, които не биваше да ми казващ.
— Сър!… — пак се учудих аз.
— Ти, простако, харвардско недоносче, жалка, презряна отрепко — започна да ругае той и стана от бюрото си. — Ти и Клус унищожихте доброто име на най-неподкупното и будно поколение обществени служители, които познава нашата страна! Господи… кой ще го е грижа вече за теб или за Клус? Много важно, че е в затвора! Много важно, че на теб не можем да ти намерим работа!
Станах и аз.
— Сър — обърнах се към него, — не съм нарушил закона с нищо.
— Най-първото, на което учат студентите в Харвард — каза той, — е как да спазват всички закони и пак да бъдат най-големите престъпници на своето време.
Къде и кога е било преподавано това в Харвард, той не каза. Беше новост за мен.
— Любезни Старбък — продължи той, — ако не си обърнал внимание, ще ти напомня: съвсем наскоро имахме глобален конфликт между доброто и злото, при който свикнахме да гледаме бреговете и полята, осеяни с труповете на нашите смели и доблестни мъртъвци. А сега трябва да изпитвам милост към един безработен бюрократ, който заради вредите, нанесени на тази страна, би трябвало, ако питат мен, да бъде обесен, влачен от кон и разсечен на две.
— Аз само казах истината — рекох с треперещ глас. Чувствувах как ми прилошава от срам и ужас.
— Ти каза само част от истината и тя едва сега проблесна в цялата си голота! „Образованите и жалостиви обществени служители са почти винаги шпиони на Русия.“ Това е единственото, което ще чуеш сега от устата на полуграмотните и старомодни мошеници и сладкодумци, които искат да си възвърнат властта, които мислят, че тя им принадлежи по право. Ако не бяха симбиотичните ви идиотщини с Леланд Клус, те никога нямаше да могат да свържат предателството с жалостта и интелекта. А сега се пръждосвай от очите ми!
— Сър — казах аз. Щях да побягна, ако можех, но се бях сковал.
— Ти си една мръсна дрипа, която, озовала се в неподходящо време на неподходящо място, успя да върне хуманизма с цял век назад! Изчезвай!
Силни думи.
8
И тъй, седях на пейката пред затвора и чаках автобуса, а слънцето на Джорджия ме пърлеше жестоко. Голям „Кадилак“, с бледосини перденца, дръпнати на задното стъкло, изпърпори от другата страна на осевата линия на магистралата, която отделяше другите две писти за към щаба на военновъздушната база. Зърнах само шофьора, негър, загледан недоумяващо в затвора. Мястото фактически не подсказваше затвор. Съвсем невинен надпис в основата на пилон за знаме разкриваше дискретно следното: „Ф. И. З. В., само за коли на персонала“.
„Кадилакът“ продължи до един подлез на четвърт миля от мен. Мина по подлеза и се върна обратно, като закова лъскавата си предна броня на инчове от носа ми. Отразен в огледалния й метал, аз отново видях образа на стария метач. Същата лимузина, разбрах по-късно, предизвикала лъжливата тревога, че пристига Върджил Грейтхаус, докато чаках да получа облеклото си. Тя обикаляла наоколо от известно време, търсела затвора.
Шофьорът излезе и ме попита дали това наистина е затворът.
Така че бях принуден да произведа първите си звуци като свободен гражданин.
— Да — отговорих аз.
Шофьорът — едър, бащински приветлив мъж на средна възраст, е кафява униформа от дебел рипсен габардин и черни кожени гамаши, отвори задната врата и заговори в полумрака на колата.
— Господа — изрече той с нещо средно между тъга и почит, — пристигнахме на нашето назначение.
Буквите, избродирани с червени копринени конци на горното му джобче, подсказваха къде работи. Те изписваха името „РАМДЖАК“.
След време си изясних: стари приятели на Грейтхаус осигурили за него и адвокатите му бърз и удобен транспорт от жилището до затвора, за да има колкото може по-малко свидетели на унижението му. Лимузина на „Пепси-кола“ го взела преди разсъмване от служебния вход на „Уолдорф Тауърс“ в Манхатън, където живеел. Откарала го до Марийн Еър Търминал край Ла Гуардия, а оттам — направо на самолетната писта. Реактивен самолет на корпорацията „Резортс Интърнашънъл“ го чакал. Откарал го в Атланта, където пак на пистата го посрещнала лимузина с перденца на прозорците, изпратена от управлението на Югоизточния отдел на корпорацията „РАМДЖАК“.