Предложи да ме закара до Атланта.
И ето че се озовах, само трийсет минути след освобождаването ми, на предната седалка на спрялата лимузина. Засега всичко е наред.
И ако Кливланд Лос не ми бе предложил да ме закара до Атланта, сега нямаше да бъде административен директор на Отдела „Трансико“ на корпорацията „РАМДЖАК“. „Трансико“ притежаваше сервизи за лимузини, таксиметрови флотилии и агенции за кола под наем, паркинги и гаражи из целия свободен свят. „Трансико“ даваше и мебели под наем. По примера на други фирми.
Попитах го дали няма да го мъмрят пътниците, които докара, задето ме взима до Атланта.
Каза, че пръв път ги вижда и че едва ли ще ги види повече — те не работели в „РАМДЖАК“. Добави интересната подробност, че не е знаел, че главният му пътник ще бъде Върджил Грейтхаус, докато не спрели пред затвора. До този миг Грейтхаус носел изкуствена брада.
Проточих врат към задната седалка и видях брадата — висеше окачана на вратата за една от телените си хватки за ушите.
Кливланд Лос се пошегува: каза, че адвокатите може и да не излязат от затвора.
— Както го оглеждаха, ще помислиш, че го мерят парче по парче.
Запита дали пръв път се качвам в лимузина. За по-елементарен отговор му казах „Не“. Като дете се возех често до баща си отпред в разните лимузини на Александър Хамилтън Маккоун. А като младеж, който се готвеше за Харвард, често пътувах на задната седалка с мистър Маккоун, отделена от баща ми със стъклена преграда. Тогава тази преграда не ми правеше впечатление, не се замислях, защо е сложена.
А в Нюрнберг бях стопанин на онзи смешен фафнероподобен спортен „Мерцедес“. Но „Мерцедесът“ ми бе открита кола, странна дори без дупките от куршуми по капака на багажника и по задното стъкло. Тя ми спечели сред баварците авторитета на пират — временен притежател на откраднати богатства, които непременно ще бъдат върнати на притежателите им. Но седнал в колата пред затвора, аз разбрах, че не съм бил в истинска лимузина цели четирийсет и пет години! Колкото и високи постове да бях заемал в обществото, никога не съм разполагал с лимузина, по време на трите си повишения не бях имал своя лимузина или дори такава, която да ползувам сегиз-тогиз. Нито успях да омая някой свой началник с лимузина, та да каже:
— Млади момко… искам да поговорим още за това. Заповядай в колата ми.
Леланд Клус за разлика от мене, въпреки че не му се полагаше кола, постоянно се разкарваше с лимузините на обожаващите го старчоци.
Няма значение.
Тури му пепел.
Кливланд Лос ми каза, че ако съди по приказките ми, трябва да съм учен човек.
Признах, че съм учил в Харвард.
Това го подсети да ми разкаже как го пленили в Северна Корея, понеже китаецът-майор, началник на затвора, също бил учил в Харвард. Майорът трябва да е бил мой връстник, дори и в моя курс, но не си спомням, защото не дружах с китайци. Според Лос въпросният китаец следвал физика и математика, затова сигурно не сме се познавали в Харвард.
— Баща му бил голям земевладелец — допълни Лос. — Когато комунистите дошли, накарали бащата да коленичи пред всичките си ратаи от селото и му отрязали главата с кинжал.
— А как синът му може да е комунист? — попитах аз.
— Той каза, че баща му в същност бил много лош земевладелец.
— Хм, да разбереш какви са хората от Харвард! Този китаец, учил в Харвард, се сприятелил с Кливланд Лос и го убеждавал да върви в Китай, вместо да се връща в своята Джорджия, като свърши войната. Братовчед на Лос бил жив изгорен като дете от тълпа бели, а баща му измъкнат от къщи една нощ и бит с камшик от ку-клукс-клановци; самият Лос бил бит два пъти, задето се записал в избирателните списъци, малко преди да го повикат във войската. Затова лесно станал плячка на китаеца-сладкодумец. И работил две години, както казах, на парахода от крайбрежното плаване в Жълто море. Няколко пъти се влюбвал, но никоя жена не отвърнала на чувствата му.
— И затова ли се завърна? — попитах аз. Отговори ми, че главната причина била черковната музика.
— Нямаше с кого да пея в тамошните черкви. И храната.
— Не струваше ли?
— Напротив, струваше. Само че не е храна, за която заслужава да се говори.
— Хм.
— Не е достатъчно да я ядеш. Трябва и да говориш за нея. И то на някой, който разбира точно от този вид храна.
Похвалих го, задето е научил китайски, и той отвърна, че сега едва ли би седнал да го научи.
— Вече съм по-наясно — рече той. — Преди години бях невежа и не знаех колко трудно се учи китайски. Мислех си, че е като да имитираш птичките. Нали знаете: чуеш птицата, опиташ се да повториш същото и очакваш тя да се подлъже.