— Виждал съм мистър Лийн много пъти — каза Кливланд Лос. Говореше за Арпад Лийн, самия отговорен и обединяващ президент и председател на съвета на директорите в корпорацията „РАМДЖАК“. Той щеше да ми стане шеф над шефовете, а също и на Кливланд Лос, когато постъпим на висока служба в корпорацията „РАМДЖАК“. Твърдя, че Арпад Лийн е най-способният, най-осведоменият, най-блестящият и най-отзивчивият началник, под чието ръководство съм имал удоволствието да работя. Гениално може да поглъща всякакви компании и да ги спасява от загиване.
Често казваше: „Ако не можеш да се спогаждаш с мен, значи не можеш да се спогаждаш с никого.“
Вярно, колко вярно!
Лос рече, че Арпад Лийн бил в Атланта и той го возил само преди два месеца. Редица нови магазини и луксозни хотели в Атланта фалирали, а Лийн се опитвал да ги лапне всичките за „РАМДЖАК“. Обаче при търга изгубил — надвила го някаква южнокорейска религиозна секта.
Лос ме попита имам ли деца. Казах му че имам син, който сътрудничи на „Ню Йорк Таймс“. Той се разсмя и рече, че сега имат със сина ми един и същ началник: Арпад Лийн. Бях пропуснал новините тази сутрин, затова Лос ми обясни, че „РАМДЖАК“ току-що придобила контрол над „Ню Йорк Таймс“ и всичките му подведомствени предприятия, между които фигурирала втората в света компания за производство на храна за котки.
— Когато се видяхме тук — рече Лос, — мистър Лийн ми съобщи, че това ще стане. В същност той искаше да придобие компанията за котешка храна, не „Ню Йорк Таймс“.
Двамата адвокати седнаха отзад в лимузината. Никак не бяха омърлушени. Смееха се за пазача, който прилича на президента на Съединените щати.
— Искаше ми се да му река — каза единият от адвокатите: — „Господин президент, защо не го помилвате още сега, в момента? Той изстрада достатъчно и ако го освободите, ще си поиграе малко хубав голф днес следобед.“
Единият от тях пробва изкуствената брада, а другият му рече, че с нея изглежда по-умен, отколкото е в същност. И така нататък. Не проявиха любопитство спрямо мен. Кливланд Лос им каза, че съм бил на свиждане при сина си. Попитаха ме за какво лежи той, а аз им отговорих: „За злоупотреба с пощата.“ И разговорът помежду ни свърши.
Тръгнахме за Атланта. Помня, че пред мен, от жабката, стърчеше някакъв особен предмет като чаша с цицка. От тази чаша се подаваше, насочен точно в гръдната ми кост, нещо като заден край на зелен градински маркуч. Червото завършваше с бяло колело от пластмаса, голямо колкото чиния. Щом тръгнахме, колелото привлече погледа ми, то се извиваше нагоре и надолу, когато минавахме по неравности на пътя, въртеше се наляво и надясно при завоите.
Попитах какво е то. Било играчка-волан. Лос имал седемгодишен син, когото взимал понякога в колата. Момченцето си въобразявало, че кара лимузината с това кормило от пластмаса. Нямаше такива играчки, когато синът ми беше малък. А и той едва ли би се радвал на играчка като тази. Още седемгодишен малкият Уолтър отказваше да ходи където и да било с майка си и с мен.
Казах, че играчката е интересна.
Лос допълни, че тя можела да поражда и вълнения, особено когато човекът, застанал на истинското кормило, е пиян и се разминава на косъм с насрещните камиони, засяга паркираните отстрани коли и така нататък. Каза и че трябва да дадат на президента на Съединените щати също такова кормило при встъпването му в длъжност, за да напомня на него я на всеки друг, че единственото, което може да направи, е да си въобразява, че управлява нещо.
Остави ме на аерогарата.
В самолета за Ню Йорк Сити нямаше свободни места. Излетях от Атланта чак в пет следобед. Това бе добре дошло за мен. Пропуснах обеда, не чувствувах глад. Намерих една книга с меки корици, захвърлена в клозетната кабинка, където се отбих, и почетох малко. Тя разказваше за един герой, който не подбира средствата за постигане на своите цели, и става шеф на голям международен конгломерат. Жените са луди по него. Държи се с тях ужасно гадно, но те му се натискат все повече и повече. Синът му е наркоман, а дъщерята нимфоманка.
По едно време някакъв французин прекъсна четенето ми, като ми заговори на френски и посочи левия ми ревер. Реших, че пак съм се подпалил, макар че бях отказал цигарите. После се сетих, че още нося тънката червена лентичка на Кавалер на френския Почетен легион. Колкото и печално да ви звучи, бях носил тази лентичка по време на процеса срещу мен и в затвора.
Отговорих на английски, че съм я получил с костюма, купен на старо, и че нямам никаква представа каква е тази лентичка.