Той стана ледено студен. И с думите „Permettez-moi, monsieur“ сръчно отпра лентичката от ревера ми сякаш тя беше кацнало там насекомо.
— Merci — отвърнах аз и пак зачетох книгата.
Когато най-после се намери свободно самолетно място, няколко пъти повториха името ми по радиоуредбата: „Мистър Уолтър Ф. Старбък, мистър Уолтър Ф. Старбък…“ Преди години името ми бе широко известно; но сега не долових у никого признаци, че то му е познато, да повдигне вежди в израз на цинично подозрение.
Два часа и половина след това вече се намирах на остров Манхатън; бях облякъл шлифера си да ме предпази от вечерния студ. Слънцето бе залязло. Гледах бързото движение, което изпълваше витрината на магазин за детски влакчета.
Не че нямаше къде да отида в града. Бях близо до целта си. Пратих предварително писмо. Молех да ми запазят стая без баня и телевизор, за една седмица, с предплата — в някога модния хотел „Арапахо“, сега лазарет за пострадали от кеч-ес-кеч-кен и публичен дом, на една минута път от Таймс Скуеър.
9
Бил съм в „Арапахо“ и друг път — през есента на Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Огънят още не беше напълно обуздан. Алберт Айнщайн бе предсказал откриването на колелото, но не беше в състояние да опише вероятната му форма и употреба в езика на обикновените мъже и жени. Хърбърт Хувър, минен инженер, бе президент. Продажбата на алкохолни напитки бе забранена от закона, а моя милост учеше в Харвард като първокурсник.
Действувах под ръководството на наставника си Александър Хамилтън Маккоун. Той ми писа, че трябва да повторя глупостта, която извършил като първокурсник: завеждаш хубаво момиче на ръгби-мач между отборите на Харвардския и Колумбийския университет, а после изхарчваш парите си за цял месец за една-две вечери с раци, стриди, хайвер и други в прочутия ресторант на хотел „Арапахо“. След което отиваш да танцуваш с момичето. „Трябва да носиш смокинг — съветваше ме той. — И да дадеш бакшиш като пиян моряк.“ Диамантеният Джим Брейди, каза ми наставникът, изял веднъж четири дузини стриди, четири рака, четири пилета, четири гълъба, четири телешки пържоли с кокал като буква „Т“, четири свински пържоли, а след тях четири агнешки — на бас. Лилиан Ръсел видяла с очите си.
Мистър Маккоун трябва да е бил пиян, когато е писал писмото. „Трудът без забавления те прави скучен“ — заключаваше той.
Момичето, което заведох там, близначката-сестра на моя съквартирант, стана една от четирите жени, които съм обичал истински. Първата е майка ми. Последната — жена ми.
Сара Уайът беше името на това момиче. Тя бе едва осемнайсетгодишна, както и аз. Посещаваше двегодишен баламски колеж за богатски дъщери в Уелсли, Масачузетс, на име „Пайн Манър“. Родителите й живееха в Прайдс Кросинг, северно от Бостон — към Глостър. В Ню Йорк Сити тя живееше у баба си по майка, вдовица на борсов посредник, сред странно неподхождащото обкръжение на задънени улици, мънички градинки и хотели със стаи за по-дълго пребиваване в елизабетински стил; кварталът се наричаше Тюдор Сити, беше близо до Ист Ривър и фактически преграждаше Четирийсет и втора улица. За щастие синът ми сега живее точно там. Както мистър и мисис Леланд Клус.
Малък свят.
Тюдор Сити беше още нов квартал, но вече разорен и почти безлюден, като пристигнах с таксито — да отведа моята Сара в хотел „Арапахо“ през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Носех смокинг, ушит по мярка от най-добрия шивач в Кливланд. Имах сребърна запалка и сребърна табакера, подарени ми от мистър Маккоун. В портфейла си таях четирийсет долара. Можех да купя целия щат Арканзас за тази сума през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа.
Отново стигаме до въпроса за физическите размери на хората: Сара Уайът беше с три инча по-висока. Не й пукаше. И го доказа — когато я заведох в Тюдор Сити, носеше обувки с високи токове към вечерната си рокля.
Още по-силно доказателство, че беше безразлична към несъответствието ни по ръст: седем години по-късно Сара ще приеме да стане моя жена.
Като пристигнах у дома й, тя още не беше готова и се наложи да поприказвам с баба й, мисис Сътън. На ръгби-мача следобеда Сара ме предупреди, че не бива да говоря за самоубийства пред мисис Сътън — защото мъжът й скочил от прозореца на канцеларията си на Уолстрийт, когато фондовата борса фалирала през Хиляда Деветстотин Двайсет и Девета.
— Имате чудесен дом, мисис Сътън — казах аз.
— Вие единствен мислите така. Много е тясно. Каквото готвиш в кухнята, чак тука се усеща.
Жилището беше двустайно. Личеше, че стопанката живее бедно. Сара ми каза, че баба й по-рано имала коневъдна ферма в Кънектикът, къща на Пето Авеню и други имоти.