— Беше много изискано и благородно да го унижим така — рече тя. — Помня колко щастлива бях на другия ден. А сега си мисля, че трябва да не сме били с всичкия си. Не задето сме се отказали от едно разкошно забавление, или за да оскърбим чувствата на Даниъл Маккоун. Той бе най-отвратителен човек. Ненормалното в постъпката ни беше, че си представяхме как бог ни наблюдава и ни се радва, осигурява за всички ни места от дясната си страна, задето сме посмели да оскърбим Даниъл Маккоун.
Попитах я какво е станало с имението на Маккоун в Бар Харбър. Наставникът ми не беше споменавал за такъв имот пред мен.
— Мистър и мисис Маккоун изчезнаха от Бар Харбър още на другия ден — отвърна тя, — с двамата си малки синове.
— Да — рекох аз. Единият от тези синове ми стана ментор. Другият застана начело на съвета на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания, беше неин председател.
— Месец след това — продължи тя, — някъде в началото на септември, нали тогава празнуваме у нас Деня на труда, макар че по онова време още не го празнувахме… лятото вече си отиваше — пристигна специален влак. Осем товарни вагона и три пътнически каруци с работници, чак от Кливланд. Трябва да идваше от фабриката на мистър Маккоун. Колко бледи бяха тези работници! И почти всички чужденци, спомням си — немци, поляци, италианци, унгарци. Кой ги знае точно какви са били? В Бар Харбър пръв път идваха такива хора. Спяха във влака. И ядяха във влака. Позволяваха да ги карат като кротки добичета от влака до имението и обратно. Изнесли само най-ценните съкровища на изкуството от къщата — картини, статуи, гоблени и килими, които се пазят в музеи. — Мисис Сътън завъртя очи. — О, боже… какво ли не остана в къщата! А после работниците свалиха всичките стъкла от прозорците, вратите и оберлихтовете. Свалиха и плочите от покрива. Един работник бе убит — плоча падна на главата му. Провъртяха дупки в оголения покрив. Натовариха плочите и стъклата на влака, за да не може евтино да се поправи къщата. И си заминаха. Никой не им продума, те също не продумаха никому.
Заминаването беше много особено, затова всички го запомнихме — продължи мисис Сътън. — Влаковете по онова време бяха събитие, вдигаха голяма врява по гарите със свирките си и камбаните. Но този странен влак от Кливланд се измъкна тихо като призрак. Сигурна съм, че машинистът е получил нареждания лично от Даниъл Маккоун нито да пуска свирката, нито да бие камбаната.
„Ето как — обясних си аз — най-хубавата къща в Бар Харбър и по-голямата част от обзавеждането й, с чаршафите, одеялата и юрганите още по леглата, както каза мисис Сътън, с порцелана и кристала в шкафовете, с хиляди бутилки вино в избата, била оставена да гние, да се съсипе.“
Мисис Сътън затвори очи, като си спомни как къщата се рушала година след година.
— А никой не бе виновен за това, мистър Старбък — каза тя.
Младата Сара се промъкна между мебелите, най-после бе готова. Носеше двете орхидеи, изпратени от мен. Това бе друга блестяща идея на Александър Хамилтън Маккоун.
— Ти си толкова прекрасна! — възкликнах аз и скочих възторжено от сгъваемия стол. Не казвах комплимент, защото Сара наистина бе висока, стройна и златокоса… със сини очи. Кожата й бе като коприна. Зъбите й — бисери. Колкото до сексуалното излъчване, то беше минимално — въздействуваше ми, да речем, като масичката за карти на баба й.
Това си остана наш проблем през седемте години до раздялата. Сара Уайът бе дълбоко убедена, че сексът е нещо като падане по задник, което лесно можеш да избегнеш. И го избягваше, напомняйки на евентуалния любовник колко нелепо е това, което иска да прави с нея. Първия път, когато я целунах, седмица преди това, в Уелсли, внезапно се почувствувах като тромав духов инструмент. Сара се преви от смях, още долепила устни до моите. Започна да ме гъделичка. Дръпна краищата на ризата ми, доведе ме до унизително небрежен вид. Бе ужасно. А смехът й относно сексуалността не бе момински и нервен което мъжът би успял да модулира с нежност и анатомическо умение. Смехът й бе необуздано силен й груб — така се кискат при филмите на братя Маркс.
В такъв момент ще кажеш, че е откачена.
Този израз по-точно употреби един мой състудент в Харвард, който също излизаше със Сара, но само два пъти, доколкото си спомням, направи това. Попитах го какво е мнението му за нея, а той отвърна с горчивина: „Голяма откачалка!“ Това бе Кайл Дени, ръгбист от Филаделфия. Някой ми каза скоро, че Кайл починал в банята си в деня, когато японците бомбардираха Пърл Харбър. Залитнал, пукнал си главата в един от крановете и умрял.