По този начин можех да определя с пълна точност датата на неговата кончина: седми декември Хиляда Деветстотин Четирийсет и Първа.
— Изглеждаш чудесно, мила! — каза мисис Сътън на внучката си. Беше окаяно старинна — пет години по-млада от възрастта ми днес. Помислих, че ще се разплаче от умиление пред хубостта на Сара и при мисълта, че тази хубост ще повехне само след няколко години, и така нататък. Беше много мъдра.
— Чувствувам се така глупаво — каза Сара.
— Не вярваш, че си хубава! — изуми се баба й.
— Зная, че съм хубава. Погледнах се в огледалото и мисля, че съм хубава.
— Какво тогава те тревожи?
— Да бъдеш хубава, е толкова нелепо — каза Сара. — Другите са грозни, а ти — хубава. И Уолтър казва, че съм хубава. Ти казваш същото. Аз казвам същото. Всеки казва „Хубава, хубава, хубава“ и човек започва да се пита какво е хубостта, какво е толкова красивото в нея.
— Правиш хората щастливи, когато си хубава — продължи баба й.
— Правиш и мен щастлив — допълних аз. Сара се разсмя:
— Толкова е глупаво. Даже тъпо.
— Защото прекалено мислиш за това — рече баба й.
— Все едно да искаш от някое джудже да спре да мисли, че е дребно.
— Престани да ми повтаряш, че всичко е глупаво и тъпо — каза баба й.
— Всичко е глупаво и тъпо — рече отново Сара.
— Като остарееш, ще ти дойде умът в главата — изпророкува бабата.
— Мисля, че по-възрастните само се преструват на по-мъдри, щом казват, че всичко е сериозно и чудесно — продължи Сара. — По-възрастните в същност не са открили нищо повече от онова, което зная и аз. Ако хората не ставаха сериозни с възрастта, Днес нямаше да има такава криза.
— Но не е много умно и само да се смееш — заключи баба й.
— Мога и да плача — каза Сара. — Искаш да плача, така ли?
— Не. Не желая да слушам повече такива приказки. Излез с този прекрасен млад човек и се забавлявай до насита.
— Не мога да се смея на онези бедни жени, които боядисаха стрелките на часовниците. Не мога и не мога.
— Никой не те кара — рече баба й. — Хайде сега навън.
Сара намекваше за една прочута работническа трагедия, нашумяла по онова време. Семейството на Сара бе замесено в нея и преживяваше това болезнено. Сара ми беше казала вече, че споменът й причинява болка, както и на брат й, моя съквартирант, а също на баща й и на майка й. Трагедията беше бавна и веднъж започнала, не можеше да спре; зародила се в компанията на баща й за производство на часовници, компанията „Уайът“, една от най-старите в Щатите, с център Броктън, Масачузетс. Тя можела да се избегне. Уайътови обаче не направили нищо, за да я спрат, не взели и адвокати да им помогнат. И трагедията не се оправила.
Случило се следното: през двайсетте години флотата на Съединените щати предложила на фирмата „Уайът“ да й достави няколко хиляди еднакви корабни часовници, които лесно да се виждат нощем. Циферблатите трябвало да бъдат черни. Стрелките и цифрите — ръчно оцветени е бяла боя, съдържаща елемента радий, известен с високата си радиоактивност. Около петдесет жени от Броктън, повечето близки на редовните служители в компанията, били наети да боядисват стрелките и цифрите. За тях това било средство да припечелят мъничко пари. Някои от жените с малки деца получили разрешение да свършат работата в къщи.
Тези жени били сега или умрели, или щели да умрат в ужасни мъки: костите им се рушали, главите гниели. От отравянето с радий. А майсторите от фабриката им казали, както се изнесло в съда, че за да боядисват по-тънко четките, трябва да ги приглаждат от време на време е устни.
Имах щастието дъщерята на една от тези пострадали надомнички да бъде сред четирите жени, които съм обичал в Долината на сълзите — заедно с майка ми, жена ми и Сара Уайът. Тя се наричаше Мери Катлийн О’Луни.
10
Казвам само за Рут, че е била моя „жена“. Няма да се учудя обаче, ако в деня на Страшния съд Сара Уайът и Мери Катлийн О’Луни също бъдат обявени за мои жени. Бях нещо като женен и за двете — за Мери Катлийн към единайсет месеца, за Сара от време на време, но в продължение на седем години.
Чувам свети Петър да ми казва:
— Излиза, мистър Старбък, че сте нещо като Дон Жуан.
И така, през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа, приближавах фоайето за сватбени банкети на хотел „Арапахо“ с хубавата Сара Уайът, наследница на американския часовник под ръка. Семейството й беше почти толкова разорено, колкото и моето. Малкото, което бяха успели да спасят родителите й от фалита на фондовата борса, скоро щеше да бъде разпиляно от оцелелите жени след боядисването на часовниците за флотата. Изземването на средствата щеше да бъде извършено принудително след около година с постановление на Върховния съд на Съединените щати относно личната отговорност на работодателите за настъпилите смъртни случаи по време на работа поради престъпна небрежност на същите работодатели.