Осемнайсетгодишната Сара каза за фоайето на „Арапахо“:
— Много мръсно е и няма никой в него. — Разсмя се. — Харесва ми.
По онова време, в мръсното фоайе на „Арапахо“, Сара Уайът не знаеше, че аз спазвам педантично нарежданията на Александър Хамилтън Маккоун. Щеше да ми каже по-късно, че ме е помислила за шегобиец, когато съм й заявил, че трябва да бъдем облечени разкошно. Помислила, че ще се смеем непрестанно. Че ще приличаме на филмови герои.
Нищо подобно: държах се като робот, програмиран да играе ролята на истински аристократ.
Бих дал всичко, за да съм отново млад!
Мръсотията във фоайето на „Арапахо“ нямаше да личи толкова, ако един разсилен, започнал да почиства, не бе оставил работата недовършена. Висока подвижна стълба беше опряна на една от стените. До нея на земята имаше кофа, пълна с мръсна вода, и четка, която плуваше в кофата. Някой се беше качвал на стълбата с кофата. Бе търкал стената, докъдето може да стигне ръката му. Личеше кръг почистено, от който капеха мръсни струи до пода, но този кръг си оставаше ясен като пълна луна пред есенното равноденствие.
Не зная кой бе изработил пълната луна. Нямаше кого да питаме. Не се виждаше портиер, който да ни Покани вътре. Нямаше нито едно пиколо, нито посетители в хотела. На рецепцията в дъното не се виждаше жива душа. Вестникарският щанд и гишето за продажба на театрални билети бяха затворени. Вратите на празните асансьори бяха подпрени със столове.
— Мисля, че този хотел вече не работи — каза Сара.
— Някой прие резервацията ми по телефона — отговорех аз. — И ме нарече monsieur.
— Всеки може да ти каже monsieur по телефона.
Но после чухме циганска Цигулка да плаче някъде — ридаеше, сякаш сърцето й ще се скъса. И когато си припомня днес плача на тази цигулка, изпитвам желание да добавя следното: Хитлер, още преди да стане фюрер, възнамерявал да прокара важна реформа — всеки заловен от полицията циганин да бъде убит.
Музиката идваше иззад параван във фоайето. Аз и Сара се осмелихме да отместим паравана от стената. Пред очите ни се разкриха две остъклени портални врати, затворени с халки и катинари. Стъклата на вратите бяха огледала и ни показаха още веднъж колко наивни и богати изглеждаме. Но Сара забеляза на едно от огледалата пукнатина в сребърната амалгама. Надникна през пукнатината, сетне подкани и мен. Бях потресен. Стори ми се, че надничам в искрящите призми на машина на времето. От другата страна на порталните врати бе прочутият ресторант на хотел „Арапахо“ в автентичния си вид, допълнен от циганина цигулар… всичко до най-малката подробност, както е изглеждал по времето на Диамантения Джим Брейди. Хилядата свещи в канделабрите и по масите се превръщаха в милиарди мънички звезди поради всичкото сребро, кристал, порцелан и огледала в салона.
Историята е такава: хотелът и ресторантът, макар в обща сграда, на една минута път от Таймс Скуеър, принадлежели на различни собственици. Хотелът фалирал — и не приемал вече гости. А ресторантът наскоро сменил напълно мебелировката си, защото собственикът му се надявал, че кризата в икономиката ще бъде кратка и е предизвикана от временно поизтървали нервите си бизнесмени.
Аз и Сара бяхме сбъркали вратата. Казах й това и тя отвърна:
— Редовно ми се случва. Винаги бъркам някаква врата.
Излязохме навън в нощта и после отново влязохме, но този път през вярната врата в салона, където ни очакваха ястия и напитки. Мистър Маккоун ме беше инструктирал да поръчам първо храната. Така и направих. Посрещна ни самият собственик. Бе французин. На ревера на смокинга му имаше украшение, което не разбирах какво е, но то бе добре известно на Сара, защото и баща й носел същото. Както тя ми обясни, това означавало, че той е chevalier на Почетния легион.
Сара бе ходила много пъти през лятото в Европа. Аз — нито веднъж. Говореше свободно френски и двамата със собственика ми изнесоха мадригал на най-мелодичния език в света. Как бих живял без моите преводачки? От четирите жени, които съм обичал, единствено Мери Катлийн О’Луни говореше само английски. Но дори тя ми превеждаше, когато се опитвах да намеря общ език с представителите на американската работническа класа.
Съдържателят на ресторанта каза на Сара на френски, а после тя ми го преведе, че Голямата криза не е нищо друго освен липса на хладнокръвие. Изтъкна, че спиртните напитки трябва да станат пак законни, щом изберат демократ за президент; тогава животът отново щял да стане удоволствие.