Тишина.
В „Арапахо“ Сара ми каза, че съжалява, задето ми разваля настроението, вместо да се забавляваме. И добави, че ще се постарае да се забавлява.
След тези нейни думи сервитьорът, насочен от собственика, ни поднесе първото ястие, определено от мистър Маккоун в писмото, изпратено чак от Кливланд. В чиниите ни имаше по пет-шест котюитски стриди. За първи път щях да опитам стриди.
— Bon appetit! — каза собственикът. Развълнувах се. Не ми бяха казвали до този миг подобно нещо. Доволен бях, че все пак съм разбрал на френски израза без помощта на преводач. Учих френски четири години в гимназията в Кливланд, но никога не срещнах някой, който да говори диалекта, преподаван там. Може би такъв френски са говорели ирокезките наемници през Френско-индианската война.
Циганинът цигулар дойде до масата ни. Свиреше с всичкото възможно лицемерие и виртуозност, като се надяваше отчаяно да му дам бакшиш. Спомних си, че мистър Маккоун ме съветваше да давам щедри бакшиши. А нямах практика и в тази област. Извадих тайно портфейла си, докато музиката още звучеше, и приготвих банкнота от един долар. Обикновените работници в онези дни се трепеха по десет часа за долар. Готвех се да дам рядко щедър бакшиш. И петдесет цента щяха да ме поставят в числото на много щедрите клиенти. Свих банкнотата в дясната си длан, за да мога да я връча ловко като фокусник, когато музиката спре.
Но за беда банкнотата била не еднодоларова, а от двайсет долара.
Смятам и Сара донякъде виновна за тази сензационна грешка. Когато измъкнах парите от портфейла, тя отново иронизираше сексуалната любов, твърдеше, че музиката я изпълвала с лъст. Развърза връзката ми, а не можех да си я вържа сам. Беше ми я вързала майката на един приятел, с когото живеех заедно. Целуна страстно върховете на два от пръстите си, а после ги притисна в бялата ми яка, където останаха следи от нейното червило.
Циганинът спря да свири. Благодарих с усмивка. Диамантеният Джим Брейди, въплътен в образа на побъркания син на кливландски шофьор, връчи на циганина двайсетдоларова банкнота.
Той бе много учтив отпърво, защото си мислеше, че му давам един долар.
Сара, която също мислеше, че това е долар, реши, че давам твърде много.
— Божичко! — възкликна тя.
А после, навярно за да подразни Сара с банкнотата, която тя би искала да си взема обратно, но вече в ръцете му, напълно негова, циганинът разгъна парите и тримата видяхме за пръв път астрономическото означение на стойността й. Той се стъписа не по-малко от двама ни.
В следващия миг, понеже беше циганин и следователно с едно микронче по-сребролюбив от нас, хукна навън и изчезна в нощта. И днес се питам дали изобщо се е върнал да си прибере калъфа на цигулката.
Но какво бе въздействието върху Сара!
Тя помисли, че съм го направил нарочно, че съм достатъчно глупав да очаквам това да й подействува еротично. По-ужасно презрение към себе си не съм изпитвал.
— Ах ти, невероятни гламчо! — рече ми тя. Повечето реплики в тази книга не претендират за абсолютна точност… но цитираното в случая „невероятни гламчо“ е напълно достоверно.
Налага се да обясня какво по-точно разбираше тя под „гламчо“: новото значение на думата се беше изковало наскоро и имаше конкретен смисъл — човек, простете за израза, който лови мехурите от собствените си пръдни във вана.
— Ах ти, невероятни сифонджийо! — продължи да ругае тя. „Сифонджия“ пък бе човек, който онанира прекалено. Знаеше и този лаф. Знаеше всички тези лафове.
— За какъв се мислиш? Или по-точно за каква мислиш мен? Може да съм за теб последна въшка, но как смееш да мислиш, че като съм въшка, ще ми пробутваш такива номера?
Безспорно най-ниската степен на падение в живота ми! Думите й ме накараха да се почувствувам по-зле, отколкото когато ме затвориха… по-зле и от мига, в който ме освободиха. По-зле и от момента, в който подпалих завесите, които жена ми трябваше да достави на един клиент от Чеви Чейс.
— Бъди така любезен да ме отведеш в къщи — каза ми Сара Уайът.
Тръгнахме си, без да вкусим от ястието, но не и без да го платим. Не издържах: заплаках и ридах до в къщи.
Признах й, хлипайки в таксито, че всичко в програмата на вечерта е чужда идея, че съм робот, измислен и насочван от Александър Хамилтън Маккоун. Разкрих, че не съм нищо повече от шофьорски син, комуто са наредили да навлече одеждите и маниерите на благородник. Казах, че няма да се върна в Харвард и че не съм сигурен дори дали ми се живее още.
Бях толкова злочест, а Сара толкова покаяна и заинтригувана, че станахме най-близки приятели, както вече споменах, с прекъсвания, за цели седем години.