Тя ще отпадне от училището „Пайн Манър“. Ще стане медицинска сестра. Докато трае обучението й като сестра, така ще й подействуват страданията и смъртта на бедните, че ще се посвети за цял живот на страдащите.
Днес, четирийсет и пет години след това, отново влизам във фоайето на същия хотел. Защо избрах да прекарам тук първите нощи на свободата си? Заради иронията на съвпадението. Никой американец не е толкова стар, беден и без приятели, че да не може да си направи колекция от някои най-изискани хроники в града.
Тук бях отново; тук, където собственик на ресторант за пръв път ми пожела „Bon appetit!“.
Голяма част от едновремешното фоайе се заемаше сега от туристическо бюро. За гостите, желаещи да пренощуват, имаше тесен коридор с гише на администратор в далечния му край. Не беше достатъчно широк, за да се сложи в него диван или фотьойл. Остъклените портални врати, през които аз и Сара надникнахме към прочутия салон-ресторант, ги нямаше. Арката им бе запазена, но бе зазидана с тухли много грубо и нескопосно. Към зазиданата врата бе прикрепен телефонен апарат с касичка. Касичката бе разбита. И слушалката на апарата липсваше.
Но въпреки това дежурният на рецепцията в далечината като че беше със смокинг и дори с boutonniere!
Приближих го и разбрах, че очите ми съзнателно са ме подвели. Той в същност носеше памучна Т-образна риза, на която бяха щампосани за trompe l’oeil сако на смокинг с boutonniere, нагръдник, връзка-лента, копчета на маншетите, кърпичка в джоба и така нататък. Пръв път виждах такава риза. Не ми се стори смешна. Смутих се. Това някак не беше шега.
Нощният администратор имаше истинска брада и още по-предизвикателно-оригинален пъп, който се подаваше над провисналите панталони. Вече не се облича така, след като стана подпредседател по закупуването във фирмата „Приятели на гостоприемството“, отдел на корпорацията „РАМДЖАК“. Сега е на трийсет години. Казва се Израел Идъл. И той като сина ми е женен за негърка. Има докторска титла по история от Лонгайландския университет, summa cum laude и е член на „Фи бета капа“. Когато се видяхме за пръв път, Израел откъсна очи от страниците на „Американ сколар“, изисканото месечно списание на дружеството „Фи бета капа“ при университета, и ме погледна. Службата на нощен администратор в „Арапахо“ била най-доброто, което можал да си намери.
— Имам резервация — казах аз.
— Имате какво? — понита той. Не беше нагъл. Изненадата му беше искрена. Никой вече не правеше резервации за „Арапахо“. Всички пристигаха там без предизвестие, в резултат на някаква беда. Израел ми каза само преди два дни, срещнахме се в асансьора: „Да направиш резервация за «Арапахо», е все едно да си ангажираш място в изгорял затвор.“ Той сега надзирава бизнеса в „Арапахо“ случайно: хотелът, заедно с около четиристотин други странноприемници в цял свят, включително една в Катманду, е предприятие на „Приятели на гостоприемството“.
Намери писмото, с което исках резервация, в напълно празните преградки зад гърба си.
— За седмица? — попита той с недоумение.
— Да — казах аз.
Името ми нищо не му говореше. Тема на историческото му изследване бяха ересите в Нормандия през тринайсети век. Но загря, че съм бивш затворник — по малко странния адрес на подателя: номер на пощенска кутия и само „Джорджия“, както и цифри след името ми.
— Най-малкото, което можем да направим — каза той, — е да ви дадем Младоженския апартамент.
А в същност нямаше такъв. Всеки апартамент отдавна бе преграден на клетки. Но една от тях, само една, беше наскоро боядисвана и имаше нови книжни тапети — подновена, както научих по-късно, след едно отвратително злодейство, извършено в нея: убили бяха младо момче под двайсет години, занимаващо се с мъжка проституция. Самият Израел Идъл престана да ми изглежда ужасен. Проявяваше любезност. Стаята наистина била съвсем приветлива.
Даде ми ключа, с който, както по-сетне разбрах, можеше да отвори всяка стая в хотела. Благодарих му и допуснах малката грешка, която правим всички ние, колекционерите на ирония: опитах се да споделя ирония с непознат. Това е невъзможно. Казах му, че съм бил и преди в „Арапахо“ — през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Не показа интерес. Не му се сърдя.
— Гулях с едно момиче — рекох аз.
— Хм — изсумтя той.
Упорито продължих да му разказвам. Казах му как сме надникнали през стъклото на порталната врата към прочутия ресторант. Попитах какво има сега от другата страна на стената.
Отговорът му, който според него би трябвало да прозвучи като любезна констатация на факт, отекна остро и болезнено в ушите ми, сякаш тежка плесница ме удари по лицето: