— Като ония работи с юмруците по филмите за мъже.
Пръв път чувах за такива неща. Издалече попитах какви са те.
Въпросът ми го поразбуди, той се досети защо съм изненадан и стреснат. Жал му станало, рече ми той след време, задето е изтърсил пред едно приятно старче такава ужасна новина за онова, което се върши зад съседната врата. Почувствувал се като баща, изрекъл неуместни думи пред малкия си син. Дори ми каза:
— Оставете.
— Не, кажете ми — настоях аз.
И оня започна бавно, търпеливо и с голяма неохота да ми обяснява, че на мястото на ресторанта имало кино. Там прожектирали филми за любов между мъже…
— Извинете — каза той.
— Но моля ви, не сте виновен за това. Лека нощ. И тръгнах да си търся стаята.
Минах край грозната стена, където бяха остъклените портални врати — на път за асансьора. Спрях там за малко. Устните ми изрекоха нещо, което сам не възприех веднага. Мина известно време, преди да разбера какво са казали устата ми, какво е трябвало да изрекат.
То бе това, разбира се: „Bon appetit!“
11
Какво ли щеше да ми донесе следващият ден?
Щях между другото да срещна Леланд Клус, човека, когото предадох през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета.
Но преди това щях да извадя малкото си принадлежности, да ги подредя прилежно, да почета и да заспя два-три часа преди полунощ. Щях да се настаня удобно. „Поне не пуша вече“ — помислих си. Стаята беше чиста засега.
Двете горни чекмеджета на тоалетката без усилие побраха всичките ми притежания, но аз надникнах и в останалите. Така открих, че долното чекмедже съдържа седем некомплектувани кларнета — без кутии, мундщуци и разширения.
В живота понякога се случват такива неща.
Трябваше веднага, особено като се има пред вид, че съм бивш затворник, да сляза при администратора и му кажа, че неволно съм попаднал на чекмедже с кларнетни части и че навярно трябва да извикаме полицията. Ясно е, че са откраднати. Както ще науча на другия ден, те били отнети от един камион, спрян и ограбен на магистралата за Охайо — акт, при който шофьорът бил убит. По този начин всеки, у когото намерят некомплектуваните кларнети, ще бъде смятал за съучастник в убийството. Оказа се, че във всеки музикален магазин в страната има обяви, които известяват, че полицията трябва незабавно да бъде уведомена, ако някой клиент изрази желание за покупка или продажба на значителни количества кларнетни части. А в моето чекмедже, както можех да пусна, се намираше някаква хилядна част от откраднатия товар.
Аз обаче само го затворих. Не ми се искаше да слизам долу. В стаята нямах телефон. Ще спомена нещичко за откритието си на сутринта.
Трябва да съм бил безкрайно уморен. Театрите по улицата още не бяха свършили представленията си, но очите ми сами се затваряха за сън. Затова спуснах транспаранта на прозореца, настаних се в леглото и потънах в онова блажено състояние, което синът ми като малък определяше с израза „сийпи-бай“ — т.е. заспах.
Присъни ми се, че съм в едно от креслата на Харвардския клуб в Ню Йорк, само на четири преки от хотела. Не бях млад. Не бях и затворник, а много преуспял човек — шеф на средно голяма фондация, заместник-секретар по вътрешните й работи, директор-изпълнител на Националното богатство на хуманистите или нещо от този род. Кой знае, може би наистина щях да заема такъв пост в залеза на живота си, поне искрено вярвам в това, ако не бях свидетелствувал против Леланд Клус през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета.
Това бе сън-компенсация. Колко ми хареса! Дрехите ми бяха в идеално състояние. Жена ми беше още жива. Сърбах си кафенце с коняче след изискана вечеря с още някои съвипускници, завършили през Хиляда Деветстотин Трийсет и Пета. Само една подробност от сегашния ми живот се бе промъкнала в този сън: горд бях, че вече не пуша.
Но после разсеяно приех една цигара. Тя просто щеше да ми донесе и друга цивилизована наслада наред с приятната беседа, сития търбух и всичко останало. „Да, да“ — казах аз, припомняйки си някои младежки лудории. Изкисках се, очите ми блестяха. Лапнах цигарата. Един от компанията ми поднесе клечка. Така всмукнах, че димът ми стигна до петите.
В съня си рухнах на пода в гърчове. А в действителност бях паднал от леглото. В съня моите влажни, невинно-чисти розови дробчета се сбръчкаха в две черни стафиди. Горчив кафяв катран рукна от ушите и носа ми.
Но най-ужасното от всичко бе срамът.
Дори когато започнах да съзнавам, че не съм в Харвардския клуб, че някогашните ми състуденти не са наведени над мен от кожените си кресла, гледайки ме отгоре, и дори след като установих, че още мога да глътна малко въздух, който да ме съвземе… дори тогава аз продължавах да се задушавам от срам.