Домът му беше в околностите на града. Като достигнахме покрайнината, той ни каза, че ако имаме късмет, ще видим едно много необикновено куче. Било немска овчарка и едва се крепяло на крака, понеже все го блъскали автомобилите. Но кучето не се отказвало да ги преследва, кретайки, с очи, препълнени от смелост и омраза.
Този ден обаче то не се появи. И въпреки това наистина е съществувало. Защото го видях друг ден, когато шофирах сам. Клечеше в канавката на пътя, готово да впие зъби в дясната ми предна гума. Но атаката му беше жалка. Задницата му почти не можеше да се повдигне от земята. С усилията на предните крака то би могло да влачи цял моряшки сандък.
Същия ден пуснаха атомната бомба над Хирошима.
Но нека се върнем на деня, в който обядвах с Пауърс Хапгуд.
Когато татко прибра колата в гаража, най-после каза нещо за обеда. Бе озадачен от пламенния начин, по който Хапгуд бе говорил за делото на Сако и Ванцети, една от най-очебийните, най-сурово осъждани съдебни грешки в американската история.
— Знаеш ли — каза татко, — не съм допускал, че може да има някакво съмнение в тяхната виновност.
Колко природно надарен артист е бил баща ми!
В тази книга се говори и за едно жестоко стълкновение между стачници, от една страна, и полиция и войска, от друга, известно като Къяхогското кръвопролитие. Не го предавам достоверно, а по-скоро съм изградил мозайка от разкази за много такива бунтове в не особено далечно минало.
Не би могъл да помни събитието и главният герой на книгата му, Уолтър Ф. Старбък, чиято съдба случайно се формира от същото кръвопролитие, макар че то е станало сутринта на Коледа в хиляда осемстотин деветдесет и четвърта година, много преди Старбък да се роди.
Историята е такава:
През октомври 1894 Даниъл Маккоун, основател и собственик на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания, тогавашният най-едър самостоятелен индустриалец в Кливланд, Охайо, уведомил работниците си чрез майсторите им, че трябва да приемат десетпроцентово намаление на надниците. Нямало профсъюз. Маккоун бил упорит и деен, дребен на ръст, самообразовал се машинен инженер, произхождащ от работническо семейство от Единбург, Шотландия.
Половината работници, около хиляда души, под водителството на обикновения леяр с ораторски заложби Колин Джарвис, напуснали цеховете и така заводът спрял. Но било почти невъзможно да осигуряват храна, подслон и облекло за семействата си дори ако не са понижени надниците им. Всички били бели. И повечето родени в Америка.
Природата се показала благосклонна този ден. Небето и езерото Ери се сливали по цвят — един и същ, убито оловносив.
Къщурките, накъдето се упътили стачкуващите, били до самата фабрика. Повечето от тях били собственост на компанията, както и съседните бакалници.
Сред недоволните, изпълнени с гняв и отчаяние работници, изглежда, имало шпиони и агент-провокатори, наети тайно и добре платени от детективското бюро „Пинкъртън“. Това бюро още съществува и преуспява, в момента то е в пълното владение и под контрола на корпорацията „РАМДЖАК“.
Даниъл Маккоун имал двама сина: Александър Хамилтън Маккоун, тогава двайсет и две годишен, и Джон, на двайсет и пет. Александър бил завършил без отличие Харвард през май същата година. Бил мекушав, свенлив и заеквал. Джон, по-големият син и безспорният наследник на бащината фирма, отпаднал от Масачузетския технологически институт още като първокурсник и оттогава станал най-довереният помощник на баща си.
Работниците до един — както стачкуващите, така и останалите — мразели бащата и сина му Джон, но признавали, че двамата знаят най-добре от всички на света как се произвежда желязо и стомана. Младият Александър им мязал на момиче, на глупак и пъзльо, който не смеел да се доближи до пещите и огнищата и да завърти чука — там, където се върши най-опасната работа. Работниците понякога му махали с носни кърпи, изразявайки съмнението си в неговата мъжественост.
Когато Уолтър Ф. Старбък, запазил в паметта си легендата, след години пита Александър защо изобщо е работил на такова негостоприемно място след Харвард, особено щом баща му не е настоявал за това, той изпелтечва отговор, който след дешифрирането му изглежда така: „Тогава вярвах, че богатият човек трябва да опознае мястото, откъдето идват парите му. Съвсем младежка мисъл. Голямото богатство трябва да се приема безусловно или изобщо да не се приема.“