Бях елиминирал последното, с което се гордеех в живота си: факта, че съм се отказал от цигарите.
Като се събудих, огледах ръцете си на светлината, която трепкаше откъм Таймс Скуеър, а после заподскача по мен от прясно боядисания таван на стаята. Разперих пръсти и заобръщах длани наляво и надясно, както правят илюзионистите. Показвах на въображаемата си публика, че цигарата, която съм държал до преди малко, е изчезнала.
Но аз, в качеството си на илюзионист, бях учуден не по-малко от публиката, че тя никъде не се виждаше. Станах от пода, зашеметен от своето падение, и затърсих навсякъде издайническото червено око на горящата цигара.
Но такова червено око нямаше.
Седнах на края на леглото, най-сетне напълно буден и облян в пот. Анализирах състоянието си. Да, бях излязъл, от затвора същия дан сутринта. После седях в отделението за пушачи в самолета, но нямах никакво желание да пуша. И накрая, тоест сега, бях на най-горния етаж на хотел „Арапахо“.
Не, цигара нямаше никъде.
А по повод на стремежа да бъдеш щастлив на тази планета: бях толкова щастлив, колкото е всяко човешко същество в исторически аспект.
„Слава богу — рекох си аз, — цигарата е горяла само в съня ми.“
12
В шест часа сутринта на следващия ден, времето, когато в затвора ставахме, аз излязох да се поразходя из града и се омаях от неговата невинност. Никой никъде и никому не вършеше зло. Трудно бе дори да си представиш злото. Защо някой трябва да е зъл?
Нищо не подсказваше многолюдността на този град. Малкото хора, които се мяркаха, бяха навярно туристи от Ангкор Ваг, кротко зачудени от религията и търговията, заставили тукашните хора да издигнат такъв град. И какво пък ги е накарало всички — тях, несъмнено тъй радостно възбудени за известно време, после да го зарежат?
Търговията трябваше да се преизобрети. Предложих на един будкаджия две монети по десет цента, кръгчета от сребристо тенеке, леки като памучета, за брой на „Ню Йорк Таймс“. Ако бе отказал, щях да го разбера. Но той ми даде „Таймс“-а и после ме изгледа втренчено, явно недоумявайки за какво ми е този куп хартия, напръскана с мастило.
Преди осем хиляди години можех да съм финикийски мореплавател, хвърлил котва в пясъчното дъно край Нормандия и предлагащ на човек, нацапал със синьо, две бронзови остриета за копие, в замяна на кожената ми шапка. Той щеше да си мисли: „Дой е този луд човек?“ И аз щях да си мисля за него: „Кой е този луд човек?“
Хрумна ми нещо странно: да се обадя на секретаря на държавното съкровище Кърмит Уинклър, завършил Харвард две години след мен, и да му кажа:
— Изпробвах две от твоите десетачета на Таймс Скуеър и те издействуваха вълшебно. Днешният ден е още един изключителен празник за монетния ни двор!
Срещнах полицай с бебешка физиономия. Не му беше ясно какво ще върши в града, както и на мен. Гледаше ме плахо, сякаш аз бях полицай, а той стар скитник. Кой, въобще можеше да бъде сигурен в нещо толкова рано сутрин?
Загледах се в отражението си върху фасадата от черен мрамор на магазин за грамофонни плочи със спуснати ролетки. Можех ли да предполагам, че скоро ще стана магнат в този бранш и ще получавам платинени и златни записи на идиотски какофонии, за да украсявам с тях стените на кабинета си!
Имаше нещо странно в позата на ръцете ми според отражението. Замислих се над причината. Сякаш държах бебе. Тогава разбрах, че това хармонира с настроението ми, че нося в ръце скромното си бъдеще така, както се носи младенец. Показах на бебето колко високи са Емпайър Стейт Билдинг и Крайслер Билдинг, показах му лъвовете пред Обществената библиотека. Отнесох го до един от входовете на Голямата централна гара, където, ако решим, че сме се уморили от скитане из града, ще можем да си купим билет за където пожелаем.
И през ум не ми минаваше, че скоро ще бягам позорно през катакомбите под гарата и че там долу ще науча тайната цел на корпорацията „РАМДЖАК“’.
Понесох бебето пак на запад. Ако бяхме продължили на изток, щяхме да се озовем в Тюдор Сити, където живее синът ми. А не искахме да го видиш Да, и спряхме пред витрината на магазин, който предлагаше върбови кошници за пикник, снабдени с термоси, метални кутии за сандвичи и прочее. Бе изложен и велосипед. Реших, че още мога да карам колело. Обясних мислено на бебето, че бихме могли да си купим такава кошница и велосипед и да отидем до някой изоставен кей в ден, когато времето е хубаво; ще ядем там сандвичи с пилешко месо и ще ги поливаме с лимонада, а чайките ще кръжат над главите ни и ще проплакват. Започнах да чувствам глад. В затвора до този час щях вече да съм пълен с кафе и овесена каша.