Минах край „Сенчъри Асосиейшън“ на Западна Четирийсет и трета улица, мъжки клуб, където малко след Втората световна война бях веднъж поканен на обед от композитора Питър Гибни, мой състудент от Харвард. Не ме поканиха повторно. Бих дал всичко, за да стана барман в този клуб. Но Гибни беше още жив и вероятно продължаваше да бъде член на клуба. Посдърпахме се малко след моите показания срещу Леланд Клус. Гибни ми прати отворена илюстрована картичка, та жена ми и раздавачът да могат да прочетат какво ми пише.
А текстът бе: „Лайно такова, защо не се завреш под някоя скала на мокро?“ Пращаше ми Мона Лиза, с нейната загадъчна усмивка.
Наблизо беше закусвалнята на хотел „Ройълтън“, упътих се натам. Случайно „Ройълтън“, също както „Арапахо“, бе в системата „Приятели на гостоприемството“, тоест хотел на корпорация „РАМДЖАК“. Като стигнах до вратата на закусвалнята обаче, самочувствието ми се изпари. Скова ме страх. Внуших си, че съм най-гадното, най-мръсното старче-скитник в Манхатън. Ако се вмъкна вътре, на всеки посетител ще му прилошее. Ще ме изхвърлят на улицата и ще ми; кажат да вървя в Бауъри, където ми е мястото.
Все пак намерих в себе си кураж да вляза… и представете си почудата ми! Сякаш бях умрял и се възнесъл на небето! Една сервитьорка ми подвикна:
— Ей, сладур, избери си място и веднага ще ти донеса кафенцето. — А не бях й назад нищо дотогава.
Затова седнах и накъдето и да погледнех, виждан всякакви клиенти, приети и обслужвани с любов. За сервитьорките посетителите без изключение бяха „сладури“, „милички“ и „скъпи“. Заведението приличаше на болница за бърза помощ след голяма катастрофа. Нямаше никакво значение към коя раса или социална група принадлежат пострадалите. Те всички получаваха едно и също чудотворно лекарство — кафето. А катастрофата, за която споменах, се състоеше, разбира се, в това, че слънцето бе изгряло отново.
Помислих си: „Боже мой, тези тук сервитьорки и готвачи имат толкова разсъдък, колкото птиците и гущерите на Галапагоските острови край Еквадор.“ Тъкмо такова сравнение ми хрумна, защото бях чел за тези мирни острови в затвора в един брой на „Нашънъл Джеографик“, даден ми от бившия вицегубернатор на Уаойоминг. Онези твари там нямали врагове — нито естествени, нито неестествени, и то от хилядолетия. Изобщо не можели да си представят, че някой би помислил да им стори зло.
Затова всеки, слязъл на Галалагоски бряг, може да тръгне право към някое животно и да му откъсне главата, ако желае. Животното няма защитна реакция за подобно деяние. А всички останали животни ще стоят наблизо и ще гледат, неспособни да си извлекат поука от току-що видяното. Можеш да откъснеш главата, на всяко животно там, щом си си наумил да свършиш такава работа или да се забавляваш по този начин.
Бях убеден, че дори и чудовището на Франкенщайн да нахълта в тази закусвалня през тухлените й стени, единственото, което ще му кажат, ще е: „Избери си място, агънце, и веднага ще ти донесем кафенцето.“
Печалбата като мотив тук отсъствуваше. Сделките се извършваха на базата на поръчки за шейсет и осем цента, долар и десет, два долара и шейсет и три. Щях да установя по-късно, че мъжът на касата е собственикът, но той не стоеше там, за да прибира купища пари, а искаше освен това да готви и сервира на клиентите си, затова сервитьорките и готвачите постоянно му напомняха: „Клиентът е мой, Франк. Върни се на касата“, или „Аз съм готвачът тук, Франк. Какъв е този буламач, дето го забъркваш? Върни се на касата.“ И така нататък.
Пълното му име беше Франк Юбриако. Сега е административен подпредседател на Макдоналдовия отдел за производство на сандвичи с кюфте към корпорацията „РАМДЖАК“.
Веднага забелязах, че дясната му ръка е изсъхнала до китката. Сякаш мумифицирана, въпреки че той можеше да движи малко пръстите си. Попитах сервитьорката. Тя каза, че той буквално изпържил ръката си по френски преди около година. Часовникът му ненадейно паднал в съда с вряло олио. Без да мисли какво прави, той потопил ръката си в олиото, за да извади часовника, много скъп „Булова Акутрон“.
Отново се озовах навън, сред града, и се чувствувах доста по-добре.
Седнах да си прочета вестника в Брайънт Парк, зад Обществената библиотека на Четирийсет и втора улица. Коремът ми беше пълен и топъл като печка. Не беше новост за мен да чета „Ню Йорк Таймс“. Около половината ми колеги в затвора се бяха абонирали за „Таймс“, „Уолетрийт Джърнъл“, „Таим“, „Нюзуик“, „Спортс Илъстрейтед“ и прочее. И за „Пийпъл“. Аз не се записах за нищо, защото кошчетата за смет в затвора винаги бяха натъпкани с какви ли не списания.