В какви времена живеем!
И тъй, аз крачех целенасочено като всички останали към Пето Авеню. Както си бях наумил, почнах да заглеждам хората, които идваха насреща ми, с надеждата да открия сред тях този, който ще ми помогне. Бях свикнал да бъда търпелив. Все едно, че промивах пясък, за да намеря в него злато, и очаквах да проблесне нещо в коритцето.
Едва бях стъпил на тротоара на Пето Авеню, когато сигналната система на организма ми изведнъж нададе оглушителна тревога: „Би-би-бип! Хоп-оп-оп! Бръм-ръм-ръм!“
Идентифицирано бе познато лице! Към мене идеше жалкото подобие на този, който отне Сара Уайът, човекът, когото съсипах през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета. Той още не ме беше забелязал. Леланд Клус!
Бе съвсем оплешивял, краката му шляпаха в скъсани обувки, маншетите на панталона му бяха оръфани, а дясната му ръка висеше като парализирана. На края й се люшкаше вехто куфарче с мостри. Клус бе станал злополучен търговски пътник, както по-късно щях да разбера, пласьор на рекламни книжни кибритчета и календари.
По една случайност той сега е подпредседател на отдела към „РАМДЖАК“, който се занимава с производство на кибрити, украсени с диаманти.
Въпреки всичко, което му се случи, лицето му, идещо към мен, бе озарено както винаги от юношеска, глуповата доброжелателност. Този израз той бе запечатал и на снимката при постъпването си в затвора на Джорджия, а пазачът го гледаше така, сякаш пред него беше самият държавен секретар. Когато Клус бил още съвсем мъничък, възрастните винаги го гледали с възхита, а очите им говорели: „Това е моето момче.“
Най-после той ме забеляза!
Контактът на нашите погледи ми подействува като смъртоносен ток. Все едно, че бях заклещил носа си във фасонка.
Минах до сами него в обратната посока. Нямах какво да му кажа, не ми се щеше да стоя и слушам ужасните неща, които беше длъжен да ми каже.
Продължих по тротоара, светофарът промени светлините си, коли ни разделиха и едва тогава посмях да се обърна назад.
Клус гледаше към мен. В същност той още не беше ми извикал. Сочеше ме със свободната си ръка, което намекваше, че по някакъв начин ме е разпознал като действуващо лице от живота му. А после пръстът му заподскача като метроном, отброявайки възможните ми имена. Това го забавляваше. Разкрачен, с огъващи се колене, той искаше да ми подскаже с израза си, че си спомня добре поне едно: въвлекли са ни преди години в безумие, в своего рода момчешка лудория.
Вцепених се.
За щастие зад гърба му изникнаха религиозни фанатици: боси, те пееха и танцуваха в минзухарено-жълти роби. Това го оприличаваше на солист в оперета.
И аз не бях лишен от свои статисти. Неусетно се бях озовал между мъж, понесъл на гърдите и гърба си рекламни плакати, с цилиндър на главата, и дребна, бездомна старица, която мъкнеше всичките си притежания в пазарски торби. Обута беше с огромни лилаво-черни кецове. Размерът им така рязко контрастираше на всичко друго у нея, че тя напомняше кенгуру.
И двамата ми спътници говореха на минувачите. Мъжът с рекламните плакати казваше неща като „Върнете жените в кухните“, „Бог никога не е искал жените да са равни на мъжа“ и т.н. Жената с пазарските торби като че мъмреше непознатите за тяхната прекомерна пълнота, наричайки ги, доколкото можах да чуя. „надменни свине“, „прасета“ и „шопари“ в сто различни варианта.
Причината бе следната: отдавна се бях откъснал от Кембридж, Масачузетс — толкова отдавна, че не ми се стори особен начинът, по който тя произнасяше думата „пръдльовци“: също като работниците в Кембридж.
А в бомбетата на един от обемистите й кецове сред другите неща бяха скътани лицемерните любовни писма от мен. Малък свят!
Велики боже! Каква вършачка е понякога животът!
Когато Леланд Клус, от другата страна на Пето Авеню, разбра кой съм, устата му образува едно безупречно по форма „О“. Не го чух как изрече това „О“, но видях учленяването му. Нашата среща след толкова години му бе забавна и той преигра недоумението и уплахата си като артист от нямото кино.
С една реч, той щеше да прекоси обратно улицата, веднага щом светлините се променят. Междувременно всичките онези мними индийски щураци в минзухарено-жълти роби продължаваха да пеят и танцуват зад него.
Още не беше късно да избягам. Това, което ме задържа на място, бе следното: чувствувах нужда да се покажа благороден. В онова злочесто минало, когато свидетелствувах против него, хората, които писаха за нас, недоумяваха кой казва истината и кой не и заключиха накрая почти единодушно, че той е джентълменът, защото водел потеклото си от много други джентълмени, докато аз с моя славянски произход бих могъл само да се правя на такъв. Честта, смелостта и искреността значели всичко за него и твърде малко за мен.