Изтъкваха се и други контрасти. Всеки нов брой на разните вестници и седмичници ме представяше като по-нисък, а него — като по-висок. Клетата ми жена бе превърната в по-дебела и в по чужденка, а неговата — в още по-американска златна съпруга. Приятелите му ставаха все повече на брой и по-достойни, а моите не можеха да се намерят дори под мокрите скали. Но това, което ме пронизваше с болка чак до костите, бе представата, че той е почтен, а аз не съм. И така, след двайсет и шест години, малкият затворник отстоява мястото си.
Той пресече авенюто — някогашен еталон за англосаксонец, а сега ухилено, разнебитено плашило.
Самодоволството му ме изуми. „За какво ли — запитах се наум — тази развалина е така самодоволна?“
Тъй че отново бяхме заедно, а жената с пазарските торби ни загледа и заслуша. Той остави на земята мостреното куфарче и подаде дясната си ръка. Пошегува се, като възпроизведе известната среща между Хенри Мортън Стенли и Дейвид Ливингстън в най-черна Африка:
— Уолтър Ф. Старбък, ако не се лъжа, нали?
Все едно, че бяхме в най-черна Африка — почти никой нищо не знаеше за нас, нито го беше еня. Повечето, ако все още си спомняха за нас, мислеха, че сме мъртви. И никога не сме играли значителна роля в американската история, само понякога сме си въобразявали това. Бяхме, направо казано, простете за израза, пръдни във вихрен вятър… или както би ни нарекла жената с пазарските торби, „шопари във виелица“.
Болеше ли ме още, задето ми бе отнел момичето преди години? Не. Аз и Сара се обичахме, но никога имаше да сме щастливи като съпрузи. Сексуалният живот нямаше да ни потръгне. Нито веднъж не успях да я убедя да погледне на секса сериозно. Леланд Клус сполучи там, където аз се провалих — за нейно благодарно изумление, надявам се.
Какви нежни спомени бях запазил от Сара? — Честите разговори за човешкото страдание и какво би могло да го облекчи… а после инфантилна глупост за утеха. Събирахме шеги един за друг, та да ги използуваме в часове на разтуха. Свикнахме да си говорим по телефона дълго-дълго. Тези разговори бяха най-приятният наркотик, който ми е известен. Бяхме лишени от тела — като волно реещите се в простора души на обитателите на Викуна. Щом настъпеше дълга пауза, един от нас я нарушаваше — подхващаше друга шега.
— Каква е разликата между ензима и хормона? — питаше ме тя.
— Не знам — отговарях.
— Тази, че ензимът не се чува — поясняваше ми Сара и глупавите шеги продължаваха… дори тя да бе видяла нещо ужасно същия ден в болницата.
13
Готвех се да му кажа сериозно, предпазливо, но искрено:
— Как си, Леланд? Радвам се да те видя отново. Но не го казах. Гласът на жената с пазарските торби, силен и пронизителен, ме изпревари:
— О, боже мой! Уолтър Ф. Старбък! Ти ли си това? — Не искам да възпроизвеждам акцента й върху страница от книга.
Помислих я за луда. Помислих, че може да повтори като папагал всяко име, което Клус ми прикачи. Ако той ме беше назовал Бъмптиъс К. Бангуисъл, убеден съм, че тя щеше да извика:
— О, боже мой! Бъмптиъс К. Бангуисъл! Ти ли си това?
Тя почна да подпира пазарските си торби в краката ми, сякаш бях някой удобен пожарен кран. Торбите бяха шест на брой и при друг случай ще ги опиша по-подробно. Бяха от най-скъпите магазини в града — „Хенри Бендъл“, „Тифани“, „Слоун“, „Бъргдорф Гудман“, „Блумингдейл“, „Ейбъркромби и Фич“. Всички с изключение на последния, „Ейбъркромби и Фич“, който по една случайност скоро щеше да банкрутира, бяха подконтролни фирми на корпорация „РАМДЖАК“. Торбите бяха пълни почти единствено с парцали, събирани от кофи за смет. По-ценните си притежания бе натикала в кецовете.
Опитвах се да не й обръщам внимание. Дори когато ме обгради с торбите си, аз не откъснах поглед от Леланд Клус.
— Добре изглеждаш — казах аз.
— Наистина съм добре. И Сара е добре, да те зарадвам.
— Чудесно — рекох аз. — Прекрасно момиче. — Тя, разбира се, отдавна бе престанала да е момиче.
Клус ми съобщи, че жена му още се занимава по малко с медицинска практика, от време на време.
— Радвам се — му казах аз.
Изпитах ужасното чувство, че от стряхата на някоя постройка върху ръката ми се е стоварило нещо като болен прилеп. Оказа се, че жената с пазарските торби ме е стиснала за китката с мръсните си пръстенца.
— Това жена ти ли е? — попита той.
— Какво! — извиках аз. Да не би да си мислеше, че съм изпаднал дотам, че тази ужасна жена може да ми е съпруга? — За пръв път я виждам.