— О, Уолтър, Уолтър, Уолтър — изписка тя, — как можеш да казваш такова нещо!
Изтръгнах ръката си от нейната, но щом възвърнах вниманието си към Клус, тя отново сграбчи китката ми.
— Не й забелязвай — казах аз. — Трябва да е луда. Изобщо не я знам. Но няма да й позволя да развали този миг, толкова значителен за мен.
— О, Уолтър, Уолтър, Уолтър — занарежда отново тя, — какво е станало с теб? Ти не си онзи Уолтър Ф. Старбък, когото познавах отдавна.
— Вярно — отбелязах аз, — защото никога не сте познавали никакъв Уолтър Ф. Старбък, за разлика от този човек тук. — И продължих към Клус: — Предполагам, известно ти е, че и аз бях в затвора.
— Да — отвърна той. — Много те окайвахме със Сара.
— Вчера сутринта ме пуснаха — допълних аз.
— Чакат те още дни на изпитания. Има ли кой да се грижи за теб?
— Аз ще се грижа за тебе, Уолтър — каза жената с пазарските торби. Тя се бе навела към мен и изрече думите пламенно, а аз едва не припаднах от вонята на тялото и лошия й дъх. Дъх не само на гнили зъби, но както по-късно щях да разбера, на фъстъчено масло, единствената й храна от години била фъстъченото масло.
— Не можеш да се грижиш за всеки случайно срещнат! — казах аз.
— О, ще се смаеш от онова, което съм в състояние да сторя за теб — отвърна тя.
— Леланд — рекох му аз, — искам само да ти кажа, че вече зная какво нещо е затворът и, дявол да го вземе, онова, за което най-много съм съжалявал цял живот, е, че и аз допринесох мъничко за пращането ти там.
— Хм, често си говорехме със Сара какво би трябвало да ти кажем най-напред.
— Не се съмнявам.
— И решихме, че то трябва да е следното: „Благодарим ти, Уолтър. Отиването ми в затвора е най-доброто нещо, което се е случвало на двама ни със Сара.“ Не се шегувам. Честна дума: вярно е.
Бях потресен.
— Как е възможно?
— Възможно е, защото животът е изпитание. Ако животът ми вървеше все по стария, утъпкан път, щях да ида на небето, без да съм се натъквал на проблем, който да не е по-лесен от най-лесния. И свети Петър щеше да ми каже: „Не си живял, момчето ми. Кой те знае що за птица си?“
— Ясно.
— Аз и Сара се обичаме не само физически; любовта ни издържа най-сурови проверки.
— Звучи прекрасно — казах аз.
— И ще сме горди, ако сам се убедиш в нея. Би ли дошъл на вечеря някога у нас?
— Да… мисля, че бих дошъл.
— Къде си?
— В хотел „Арапахо“.
— Мислех, че отдавна са го съборили.
— Не.
— Ние ще ти се обадим.
— Ще чакам с нетърпение.
— Сам ще видиш, че не сме събрали никакво материално състояние; не се и нуждаем от такова.
— Много разумно.
— Ще призная обаче, че се храним добре. Ако си спомняш, Сара готви превъзходно.
— Помня.
И в този миг жената с пазарските торби предяви първото доказателство, че наистина знае доста за мен.
— Говорите за Сара Уайът, нали? — обади се тя. Смълчахме се, макар грохотът на метропола да не секваше. Никой от двама ни с Клус не бе споменал моминското име на Сара.
Накрая дръзнах да я попитам, обзет от смътни опасения:
— Откъде знаете това име? Тя стана хитра и кокетна.
— Да не би да мислиш, че не знаех, дето ти ходеше едновременно и с мен, и с нея?
След тази достатъчна информация вече не се съмнявах коя е тя. Спях с нея през абсолвентската ми година в Харвард, а същевременно се мъкнех с девствената Сара Уайът по разни сбирки, концерти и мачове.
Това бе една от четирите жени, които съм обичал. И първата, с която имах нещо като зряла сексуална връзка.
Тя бе останките на Мери Катлийн О’Луни!
14
— Бях негова отговорничка по разпространението — каза Мери Катлийн високо на Леланд Клус. — Не ти ли вършех добра работа, а, Уолтър?
— Да… вършеше — отговорих аз. Така се срещнахме: тя дойде в мъничката редакция на „Бей Стейт Прогресив“ в Кембридж в началото на последната ми година като студент и каза, че е готова да върши всичко, което й поръчам, стига с това да облекчи положението на работническата класа. Направих я отговорник по разпространението, възложих й да пласира вестника край вратите на фабриките, по опашките за хляб и така нататък. Тогава тя беше кльощава и дребничка, но бойка, весела и ярко изпъкваща поради огненочервената си коса. Мразеше капитализма до дън душа, защото майка й бе една от жените, жертви на отравяне с радий от боята, дадена им от компанията за часовници „Уайът“. Баща й ослепял, понеже пиел метилов алкохол като нощен пазач в една фабрика за вакса.
Останките на Мери Катлийн кимнаха в скромен отговор на моето съгласие, че е била добра разпространителка, и показаха темето си на мен и на Леланд Клус, Там зееше плешивина, голяма колкото сребърен долар. Тонзурата, ограждаща плешивината, бе от редки, побелели косми.