Леланд Клус ще сподели по-късно с мен, че едва не припаднал, като видял това. За пръв път виждал жена с плешиво теме.
Гледката бе непоносима за него, Затвори сините си очи и се извърна. Когато отново мъжествено обърна очите си към нас, не гледаше направо в Мери Катлийн — също както митичният Персей избягвал да гледа главата на Горгона.
— Трябва да се съберем — каза той.
— Да — отговорих аз.
— Скоро ще ти се обадя.
— Ще чакам.
— А сега тръгвам, защото бързам.
— Ясно.
— Пази се.
— Ще се пазя.
И си отиде.
Пазарските торби на Мери Катлийн още бяха опрени в краката ми. Стоях вкаменен и привличах неудържимо погледите на множеството като Жана Д’Арк на кладата. Мери Катлийн още стискаше китката ми и не снишаваше глас.
— След като те намерих, Уолтър — крещеше тя, — няма да те пусна вече!
Никъде по света не се играе такъв театър. Заслуга може би на съвременните импресарии: от личен опит мога да докажа, че големи тълпи се събират единствено на мелодрамите, в които героинята говори ясно и високо.
— На времето ти постоянно ми повтаряше колко много ме обичаш, Уолтър! — викаше тя. — А после ме остави и не чух вече нищичко за тебе. Лъгал ли си ме?
Като че отговорих на въпроса й със звук, наподобяващ „блъх“ или може би „флъх“.
— Погледни ме в очите, Уолтър!
В социологическо отношение тази драма, разбира се, беше завладяваща като „Чичо Томовата колиба“ преди Гражданската война. Мери Катлийн О’Луни не бе единствената жена с пазарски торби в Съединените американски щати. Такива бродеха с десетки хиляди из по-големите ни градове, из цялата страна. Дрипавите им полкове бяха сформирани случайно, без определена цел, избълвани от голямата машина на икономиката. Друга част от същата машина фабрикуваше жестоки убийци на десетгодишна възраст, наркомани, побойници на деца и много други злосторници, Твърдеше се, че ги преследват. Жертвите им получавали обезщетение.
Добродушните бяха дълбоко потресени от тези ужасни продукти на икономиката, както търговията с роби ги гнетяла преди малко повече от сто години. Аз и Мери Катлийн бяхме чудо, за което нашата публика трябваше да се моли непрестанно: спасението на поне една жена с пазарска торба от мъж, който я е познавал добре.
Някои плачеха. Самият аз едва не се разплаках.
— Прегърни я! — извика женски глас от тълпата.
Направих го.
Стори ми се, че прегърнах вързоп от сухи съчки, увити в парцали. Тогава заплаках и аз. Плачех за пръв път от онази сутрин, когато намерих жена си мъртва в леглото — в малкото ни тухлено бунгало в Чеви Чейс, Мериланд.
15
Носът ми, слава богу, бе престанал да действува. Носовете са милостиви в такива случаи. Те известяват, че нещо мирише лошо. Ако притежателят на реагиралия нос не се отмести по-далеч, носът прави извода, че миризмата не е толкова противна. И изключва действието си, разчитайки на по-възвишената мъдрост на стопанина. Ето защо можем да ядем лимбургско сирене или да прегръщаме вонящите останки на някогашна любима на ъгъла на Пето Авеню и Четирийсет и втора улица.
За миг изглеждаше, че Мери Катлийн е издъхнала в ръцете ми. Ще бъда откровен — това би било чудесно. Къде в края на краищата можех да я отведа? Какво по-хубаво за нея от прегръдката на мъж, който я познава от времето, когато е била млада и хубава, и веднага след тази прегръдка да литне в небесата?
Щеше да е чудесно. И нямаше да стана административен подпредседател на Отдела за вътрешнорегионални грамофонни плочи към „РАМДЖАК“. Може би тъкмо в този миг щях да се събуждам на улицата след гуляй с вино в долнопробна кръчма по Бауъри, а някое чудовище в младежки образ, поляло ме с бензин, Ще поднася към мене запалка „Крике“.
Мери Катлийн ми заговори съвсем тихичко.
— Бог те е пратил при мен — каза тя.
— Успокой се — отговорих аз. Още я държах в прегръдките си.
— Нямам вече доверие никому.
— Е де. Е.
— Всички ме преследват. Искат да ми отрежат ръцете до китките.
— Успокой се.
— Мислех, че си умрял.
— Не съм.
— Мислех, че само аз съм още жива.
— Успокой се.
— Аз още вярвам в революцията, Уолтър — каза тя.
— Радвам се.
— Всички се обезсърчиха. Но аз не се обезсърчавам.
— Браво.
— Работя за революцията всеки ден.
— Сигурен съм.
— Ще се изненадаш.
— Я я тикни в гореща вана — рече някой от тълпата.
— Поохрани я — добави друг.
— Революцията идва, Уолтър… по-скоро, отколкото очакваш — продължи Мери Катлийн.