— Имам стая в хотел, където можеш да си отпочинеш. Имам и малко пари. Не са много, но се намират.
— Пари — каза тя и се разсмя. Презрителният й смях за парите не бе се променил. Звучеше по същия начин, както преди четирийсет години.
— Ще вървим ли? — казах аз. — Стаята ми не е далеч оттук.
— Зная по-хубаво място — отвърна тя.
— Дай й тройна доза витамини — долетя друг възглас от тълпата.
— Върви след мен, Уолтър — каза Мери Катлийн. Отново бе набрала сили. Сега тя се изтръгна от мен, а не аз от нея. Пак заговори гръмко. Взех три от торбите й, а тя — останалите три. Оказа се, че отиваме към самия връх на сградата на Крайслер — там горе се намираше тихата изложбена зала на компанията „Американска арфа“. Но първо трябваше да си пробием път в тълпата и както се придвижвахме напред, Мери Катлийн отново почна да нарича тези, които не се отстраняваха веднага, „капиталистически прасета“, „тлъсти плутократи“, „кръвопийци“ и така нататък.
Придвижваше се с гаргантюанските си кецове така: почти не повдигаше обувките си от земята, а просто тласкаше едната напред и след нея другата, като ски в дълго бягане, при което тялото и пазарските й торби се клатеха застрашително ту наляво, ту надясно. Тази люшкаща се възрастна жена летеше обаче като вятър! Задъхан се мъчех да я следвам, додето се измъквахме от тълпата. Бяхме приковали вниманието на всички. Никой не беше виждал дотогава жена с пазарски торби, следвана от помагач.
Когато стигнахме Голямата централна гара, Мери Катлийн ми каза, че трябва да се убедим дали някой не ни следи. Поведе ме нагоре-надолу по ескалатори, перони и стълбища, като все се озърташе за преследвачи. Три пъти огледахме набърже Стридения бар. Най-после тя доведе двама ни до желязна врата в края на слабо осветен коридор. Бяхме съвсем сами. Сърцата ни лудо туптяха.
Като си поехме дъх, тя рече:
— Ще ти покажа нещо, за което не бива да казваш никому.
— Обещавам.
— Това ще бъде нашата тайна.
— Да.
Помислих, че сме навлезли доста навътре в гарата, та затова наоколо няма хора. Горчиво се лъжех! Мери Катлийн отвори желязната врата, зад която имаше площадка със стълби, водещи дълбоко надолу. А там пред погледа се разкриваше потаен свят, необятен като Карлсбадските пещери. И сега неизползуван за нищо. Може да е бил свърталище на динозаври. А в същност беше ремонтна база за друго семейство изчезнали животни — парните локомотиви.
Поехме надолу по стълбите.
Господи — каква огромна техника е била събрана там някога! Какви чудесни майстори навярно са работила в депото! Съблюдаването на закона за противопожарната охрана, изглежда, изискваше тук-там да светят електрически крушки. Имаше и блюдца с отрова за плъхове. Липсваха обаче други признаци, че от години някой е бивал там.
— Това е домът ми, Уолтър — каза тя.
— Какво… домът ти?
— Вярвам, не си очаквал да спя на улицата, нали?
— Не.
— Тогава бъди доволен, че разполагам с такова хубаво и уединено жилище.
— Доволен съм.
— Ти не само говори с мен… ти ме и прегърна. По това разбрах, че мога да ти се доверя.
— Хм.
— Ти не искаш да ми отрежеш ръцете.
— Не.
— Знаеш, че по улиците има милиони нещастници, които се надяват някой все пак да им позволи да ползуват клозета му.
— Да, мисля, че си права.
— Виж това — каза тя. И ме въведе в помещение с цяла редица клозети.
— Проверяваш дали са си на мястото?
— Няма ли да кажеш на някого? — Не.
— Слагам живота си в твоите ръце, като ти разкривам всичките си тайни.
— Правиш ми чест.
Изкачихме се вън от катакомбите. Тя ме поведе по един тунел под Лексингтън Авеню, покатерихме се по някакви стълби и се озовахме във фоайето на сградата на Крайслер. Мери Катлийн подкара „ските си“ по пода към чакащия асансьор, а аз ситнех след нея. Някакъв пазач извика по нас, но ние се натикахме в асансьора, преди да е успял да ни попречи. Мери Катлийн натисна копчето за последния етаж и вратите се затвориха под носа на гневния пазач.
Бяхме съвсем сами в кабината, която полетя нагоре. След миг вратите бавно се разтвориха и ми разкриха място с неземна красота и тишина, оградено от неръждаемите стени на последния етаж. Винаги съм се питал какво ли има най-горе. Вече знаех. Етажът се извисяваше на седемдесет стъпки над главите ни. Между нас и тавана, към който вдигнах възхитен поглед, имаше само решетка от греди и много, много въздух.
„Какво славно разточителство на площ!“ — рекох си аз. Но после открих, че там има обитатели. Безброй яркожълти малки птички бяха накацали по гредите на тавана или прелитаха през ивиците светлина, процеждана от странните прозорци — големи стъклени триъгълници, прорязващи тавана.