Беше така дребничка и слаба! Да я убият и да й отрежат ръцете, ще бъде само малко по-ужасно от това, което става по десет хиляди пъти дневно в някоя механизирана птицекланица. „РАМДЖАК“ притежава естествено и предприятието „Кърнъл Сандърс Кентъки Фрайд Чикен“ — за производство на печени пилета. Виждал съм как колят птиците на самото място.
Още по въпроса, че не съм чул как тя в асансьора ми е признала, че е мисис Джек Греъм.
Спомням си, че ушите ми заглъхнаха към края на изкачването поради бързата промяна в надморската височина. Издигнахме се изведнъж на около хиляда стъпки без никакво спиране по пътя. И друго: временно със заглъхнали уши или не, бях включил автопилота си за разговор. Не мислех върху думите й, нито върху своите думи. Мислех за друго — че и двамата сме така далеч от обичайния поток на хорските дела и взаимно можем да се утешаваме единствено с животински звуци. Помня, тя каза по едно време, че притежавала хотел „Уолдорф-Астория“, и ми се стори, че не я чух добре.
— Радвам се — отбелязах аз.
И тъй, седях до нея на пейката в изложбената зала на „Арфата“, а тя си мислеше, че имам важна информация за нея, но се лъжеше. Делмар Пийл междувременно се беше обадил в полицията и беше пратил Дорис Крам уж за кафе, а в същност да намери някъде на улицата полицай.
В това време някакъв малък метеж се разразил в парка до Обединените нации, само на три преки от нас. Всеки свободен полицай отишъл там. Безработни бели младежи, въоръжени с бейзболни бухалки, фраскали по главите мъже, които смятали за хомосексуалисти. Едного от тях хвърлили в Ист Ривър. Оказало се, че е финансовият министър на Шри Ланка.
Щях да срещна някои от тези младежи после в полицейския участък и те щяха да решат, че аз съм също хомосексуалист. Един от тях ще си покаже оная работа и Ще извика: „Ей, морук… там ли си?“
Но тук искам да изтъкна, че полицията не можеше Да ме арестува по-рано от един час. Затова с Мери Катлийн си поговорихме хубаво и дълго. На това място тя се чувствуваше в безопасност. Чувствуваше се сигурна с мен. И си позволи да даде воля на разсъдъка си.
Беше много трогателно. Само тялото й бе повехнало. Но гласът и душевността, която той разкриваше, можеха спокойно да принадлежат все още на онова, което тя бе някога — осемнайсетгодишно момиче, изпълнено с огнен оптимизъм.
— Сега всичко ще бъде наред — каза ми тя в изложбената зала на компанията „Американска арфа“. — Нещо постоянно ми подсказва, че натам ще се развият работите. А всичко е добро, което свършва добре.
Каква духовна висота! Колко възвишени натури бяха и четирите жени, които съм обичал! В месеците, през които повече или по-малко живях с Мери Катлийн, тя четеше всички книги, които аз четях или се преструвах, че съм чел като харвардски студент. Книгите ми тежаха като надничарска работа, но за Мери Катлийн бяха канибалско пиршество. Четеше учебниците ми с настървението, с което млад човекоядец ръфа сърцата на смелите си стари врагове. Очарованието на книгите ми се вливаше в нея. Веднъж каза по повод на малката ми библиотека:
— Най-великите книги на света, преподавани от най-мъдрите професори на света на най-умните студенти на света в най-великия университет на света.
Тишина.
И сравнете Мери Катлийн, ако щете, с жена ми Рут, тази Офелия от лагерите на смъртта, която беше твърдо убедена, че и най-интелигентните човешки същества са много глупави и само влошават нещата, като говорят откровено. Мислителите в същност създали лагерите на смъртта. А построяването на такъв лагер, с железопътни клонове до него, с денонощно димящи крематориуми не е по силите на никой идиот.
Пак тишина.
Седяхме с Мери Катлийн на пейката — сред всичките онези арфи. Те ми се струват много странни инструменти, като си мисля за тях сега, и не съм много далеч от представата на клетата ми Рут за цивилизацията дори в мирно време — абсурдната връзка между гръцките антични колони и летателните уреди на Леонардо да Винчи.
Оказва се, че арфите се самоунищожават. Когато се озовах в този клон от производството на „РАМДЖАК“, дълбоко се надявах, че „Американска арфа“ разполага и с някои чудесни стари екземпляри, които ще бъдат ценни като цигулки „Страдивариус“ и. „Амати“. Съществувала е нулева възможност мечтата ми да се осъществи. Защото напреженията в арфата са толкова големи и неотслабващи, че употребата на инструмента става невъзможна само след петдесет години и арфата отива в музея или на боклука.