Но сега имам теб — добави тя. — Ти ще бъдеш моите очи… и ум!
— Очите — да. Но умът ми напоследък не се е проявил особено блестящо.
— О, да беше жив и Кенет Уислър! — рече тя.
Все едно, че рече: „О, да беше жив и Патаран на Уолт Дисни.“ Кенет Уислър бе работническият организатор, кумирът ми в миналото… но той сега съвсем не ме вълнуваше, не бях се сещал за него от години.
— Какво трио щяхме да направим — продължи тя. — Аз, ти и Кенет Уислър!
Навярно Уислър също щеше да стане скитник — ако не беше загинал в Кентъки при една злополука в мина през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Първа. Държеше много да бъде работник и работнически организатор и щеше неизбежно да стигне до извода, че съвременните профсъюзни ръководители с меките си розови ръчички са нетърпими. Бях се ръкувал с него. Дланта му напомняше гърба на крокодил. Бръчките по лицето му се бяха набили с толкова въглищен прах, че приличаха на черна татуировка. Колкото и да ви е чудно, той беше харвардски възпитаник — завършил випуска Хиляда Деветстотин Двайсет и Първа.
— Хм, поне ние двамата сме оцелели… — каза Мери Катлийн — и ще започнем подготовката на акцията ни.
— Отзивчив съм за всякакви идеи.
— А може и да не си струва.
И заговори за избавянето на американския народ от икономиката му, а аз помислих, че говори за живота въобще. Затова се изказах, че животът въобще никак не е лош, но че той според мен трае малко повече, отколкото е нужно. Моят живот например щеше да бъде съвършен, ако бях умрял на някой бряг с фашистки куршум между очите.
— Може би хората изобщо не струват вече — каза тя. — Те всички ми изглеждат доста подли. Не са каквито бяха през Голямата криза. Никой вече не проявява добрина към другите. Никой дори не иска да говори с мен.
Попита ме дали съм наблюдавал прояви на добрина. Замислих се и прецених, че откак ме освободиха от затвора, бях констатирал едва ли не на всяка крачка добронамереност. Споделих го с нея.
— Това съвпада с моя възглед по въпроса — каза тя. И несъмнено бе искрена. Съществува граница на поносимост за всяка жалка грозота, валидна е за всички хора, но Мери Катлийн и другите жени с пазарски торби я бяха прекрачили далеч.
Нетърпелива беше да узнае отделните прояви на добрина към мен, за да се убеди, че американците още могат да бъдат милозливи. Охотно й описах първите двайсет и четири часа свободен живот, започвайки с вниманието, проявено към мен от Клайд Картър, пазача, и след това от доктор Робърт Фендър, служителя в гардеробната и автор на научна фантастика. И като капак на всичко — пътуването с лимузината — заслуга на Кливланд Лос.
Мери Катлийн възкликваше при споменаването на всеки от тях, повтаряше им имената, за да се увери, че не греши. „Те са светци! — извика тя. — Значи, все още има такива хора на земята.“
Поощрението й ме подтикна да избродирам и гостоприемството, което ми предложи д-р Израел Идъл, нощният администратор на „Арапахо“, и после съответната проява на персонала в закусвалнята на хотел „Ройълтън“ на следващата сутрин. Не можех да й дам името на собственика на заведение, разкрих й само физическия му недъг, който го отличаваше от другите.
— Имаше ръка, изпържена по френски — добавих.
— Светецът с изпържената по френски ръка — промълви тя.
— Да — казах аз, — и ти видя с очите си човека, когото мислех за най-злия си враг на света. Онзи висок, синеок мъж с рекламното куфарче. Чу как ми каза, че ми е простил всичко, което съм му сторил, и че скоро ще ме покани на вечеря.
— Повтори ми пак името му.
— Леланд Клус.
— Свети Леланд Клус — допълни благоговейно тя. — Виждаш ли колко много ми помогна вече? Никога нямаше да открия самичка тези добри хора. — После ми демонстрира скромно мнемонично чудо, като повтори имената на споменатите от мен в хронологичен ред; „Клайд Картър, д-р Робърт Фендър, Кливланд Лос, Израел Идъл, човекът с изпържената по френски ръка и Леланд Клус“.
Мери Катлийн събу единия си кец. Не обаче този с тампона, писалките и листовете, завещанието й и прочее. Кецът, който тя събу, бе натъпкан със забележителни неща от миналото. Там бяха лицемерните любовни писма от мен, както вече казах. Но тя особено държеше да видя моменталната снимка на „двамата ми най-любими мъже“.
На тази снимка някогашният ми кумир, Кенет Уислър, образованият в Харвард работнически организатор, се ръкува с дребен и глуповат на вид студент. Този студент бях аз. Ушите ми приличаха на чаши, минавали непрекъснато от ръка в ръка.