Казах на Сара, че трябва да привършваме, и затворих телефона.
Арпад Лийн ме измери изпитателно с очи. Чувал съм жени да казват, че някои мъже просто ги събличат с поглед. Сега разбрах какво означава това. Лийн правеше в момента с мен точно същото: искаше да си представи как бих изглеждал, ако нямах дрехи.
Започнал бе да подозира, че аз съм мисис Джек Греъм и го проверявам, облечена като мъж.
22
Не бях напълно сигурен, разбира се, дали си мисли, че съм мисис Греъм. Затова, когато почна да ме ухажва, се учудих много, както ме учудваха всичките странни неща през този ден.
Помъчих се да си внуша, че е крайно внимателен, за да смекчи въздействието на лошата новина, която тактично ще ми разкрие: че не подхождам за „РАМДЖАК“ и че лимузината му чака долу да ме върне все така безработен в хотел „Арапахо“. Но очите му издаваха по-благоприятни перспективи. Той жадуваше да получава одобрението ми за всичко, което върши.
Каза на мен, а не на Леланд Клус или на Израел Идъл, че току-що е направил Франк Юбриако подпредседател на отдел към „РАМДЖАК“ за производства на сандвичи с кюфте.
Кимнах в знак на одобрение.
Но кимването не го задоволи.
— Мисля, че това е прекрасен пример как трябва Да се назначават хора на най-подходящата за тях работа — подхвърли той. — Нали? Това е истинската цел на „РАМДЖАК“, не мислите ли — да назначава хора с качества, за да могат да разгърнат способностите си най-пълно?
Въпросът беше отправен към мен и никой друг, затова след известна пауза аз казах „да“.
Същото се повтори след разговора с Клус и Идъл и наемането им от корпорацията, Клус ставаше подпредседател на Отдела за кибрити, украсени с диаманти, може би защото доста време бе продавал рекламни кибритчета. Идъл ставаше подпредседател на Хилтъновия клон от „Приятели на гостоприемството“ навярно заради тримесечния му стаж като нощен администратор в „Арапахо“.
Дойде и моят ред да вляза в библиотеката с Лийн.
— Последен, но не най-маловажен — намекна дискретно той. Като затвори вратата, която ни отделяше от останалите помещения, флиртуването му с мен стана още по-очебийно.
— „Елате в кабинета ми, рекъл паякът на мушицата“ — прошепна той. И многозначително намигна.
Противно ми беше такова поведение. Питах се какво ли се е случило в библиотеката с онези преди мен.
Тук имаше бюро в стил „Мусолини“ с винтово столче до него.
— Може би ще седнете ей там — каза той. И веждите му се повдигнаха и спуснаха. — Това не е ли столът, който най-много ви допада? А? Който най-много ви допада.
„Някаква шега“ — рекох си аз. И кротко я приех. Отдавна бях изгубил всякакво достойнство.
— Господине — обърнах се към него аз, — не разбирам защо се държите така.
— О — възкликна той и вдигна пръст, — това се случва понякога.
— Не зная как сте се добрали до мен, нито дали наистина съм този, за когото ме вземате.
— Още не съм ви казал за кого ви вземам.
— Аз съм Уолтър Ф. Старбък — рекох унило.
— Щом казвате така…
— Хм, който и да съм, вече не представлявам почти нищо. Обаче ако наистина тук предлагате служби, бих искал да получа някаква по-скромна.
— Имам нареждания да ви направя подпредседател — каза той, — дадени ми от едно лице, което високо уважавам. И смятам да ги изпълня.
— Искам да бъда барман.
— О! — възкликна той. — И да приготвяте за клиентите си пус кафе?
— И него ще приготвям, ако трябва. Имам докторат по миксология.
— Но си имате и чудно, тъничко гласче, когато искате да го покажете — добави той.
— Време е вече да си вървя. Мога и пеш да се прибера в къщи. Не живея далеч. — Беше само на около четирийсет преки. Нямах обувки, но кой ти гледа обувките? И без тях ще се добера някак до в къщи.
— Когато дойде време да си вървите, ще имате на разположение моята лимузина.
— Трябва да си тръгна сега. Не ме интересува как съм попаднал тук. Денят бе много изморителен за мен. Не се чувствувам в най-блестяща форма. Спи ми се. Ако познавате някой, който търси барман, дори за половин работен ден, предайте му, че се намирам в „Арапахо“.
— Какъв артист сте! — рече той.
Наведох очи. Не ми се искаше да гледам нито него, нито който и да е друг.
— Грешите — казах аз. — Никога не съм бил артист.
— Ще ви кажа нещо много странно.
— Няма да го разбера.
— Всички от присъствуващите тази вечер тук си спомнят, че са ви виждали и друг път, но помежду си те не се познават. Как ще ми го обясните?
— Безработен съм. Току-що излязох от затвора. Обикалям из града, без да съм зает с нещо.
— Объркана история. Та казвате, че сте били в затвора?