Той още бе разстроен. Бях застанал между него и бога му. Сега той наведе очи.
— Хм — успя да изрече Лийн и замълча, — кажете за мене някоя добра дума, ако желаете.
Повече от всякога исках да избавя Мери Катлийн О’Луни от ужасния живот, който демоните в главата й я бяха принудили да води. Знаех къде ще я открия.
— Бих искал да ми кажете — обърнах се към сломения Лийн — къде мога да намеря чифт обувки по това време на нощта.
Гласът му прозвуча сякаш от мястото, където се готвех да отида — грамадната пещера под Голямата централна гара:
— Лесна работа!
23
Следващата постъпка, която осъзнах, останал сам, като се уверих, че никой не върви след мене, бе, че слизам по железните стъпала към пещерата. На няколко стъпки извиквах тихо и прочувствено, с нотка на утешение:
— Аз съм, Уолтър, Мери Катлийн! Идвам при теб! Как бях обут? Носех черни лачени вечерни обувки с малки фльонги отпред. Даде ми ги десетгодишният син на Арпад Лийн, Декстър. Бяха точно като за моя крак. Декстър си ги купил за уроците по танци. Вече не му трябвали. И прокарал успешно първия си ултиматум към родителите: казал им, че ще се самоубие, ако държат да продължава уроците по танци. Толкова мразел тези уроци.
Беше мило момче — яви се по пижама и бански халат, след плуване в дневната. Прояви съчувствие и грижа към мен, дребничкия старец без обувки на краката. Напомнях някой добър елф от приказка, а той — малък принц, който дарява на елфа вълшебни обувки за танц. Какво прекрасно момче бе той! С големи кафяви очи. С коса, напомняща корона от черни къдрици. Всичко бих дал, за да имам такъв син! Но и синът ми щеше да бъде много доволен, ако има за баща човек като Арпад Лийн.
Казвам самата истина.
— Аз съм, Уолтър, Мери Катлийн! — извиках отново. — Идвам при теб!
В долния край на стълбите открих първия белег, Който подсказваше, че има нещо лошо. Беше пазарска торба от „Блумингдейл“ — паднала на една страна и повърнала разни дрипи, заедно с глава на кукла и брой на „Вог“, издание на „РАМДЖАК“.
Изправих торбата и натъпках нещата обратно в нея, преструвайки се, че само това трябваше да се направи, за да бъде всичко пак в ред. Тогава забелязах кърваво петно на пода. Не можех да си обясня характера му. От него нататък следваха и други.
Не искам да протакам напрежението съвсем безцелно, читателите да усетят тръпки на ужас, да им внуша, че ще намеря Мери Катлийн с ръце, отрязани до китките, да размахва кървавите си чукани към мен. Защото тя в същност бе блъсната от едно такси на Вандербилт Авеню и отказала да й дадат медицинска помощ, рекла, че се чувствува добре, нищо й няма.
Но съвсем не беше добре.
Може би в думите й имаше някаква ирония, която аз не бях в състояние да потвърдя. Беше много вероятно Мери Катлийн да е пострадала от такси на собствената й корпорация.
Носът й беше счупен, от него е капала кръвта. Но имаше и по-сериозни рани. Не мога да ги изброя. Нямаше опис на травмите, нанесени на Мери Катлийн.
Беше се скрила в един клозет. Капките кръв ми показаха къде да я потърся. Нямаше съмнение, че ще я намеря там. Кецовете й се виждаха изпод вратата.
Поне не беше още труп. Когато изрекох тихичко името си и най-доброжелателните си намерения, тя отключи вратата и я разтвори. Не вършеше нищо в клозета, само седеше на чинията. Но може и да е свършила там нещо, защото в момента унижението й от живота беше пълно. Кръвотечението от носа й беше спряло, но й бе оставило следи, напомнящи мустаците на Адолф Хитлер.
— О! Бедна моя! — простенах аз. Беше равнодушна към състоянието си.
— Такава е съдбата ми. Такава е и майчината ми съдба — каза тя. Майка й беше починала от лъчева болест.
— Как стана това с теб? — попитах аз.
Каза ми, че я блъснало такси. Малко след като пуснала писмото до Арпад Лийн, в което потвърждавала всичките нареждания, дадени му по телефона.
— Ще извикам линейка — рекох аз.
— Не, не — възпротиви се тя. — Стой тук, стой тук.
— Но ти се нуждаеш от помощ!
— Вече не трябва нищо.
— Дори не знаеш какво ти е пострадало.
— Умирам, Уолтър. Останалото не е важно.
— Докато е жив човек, все има някаква надежда — казах аз и понечих да хукна нагоре по стълбите.
— Не ме оставяй пак сама! — извика тя.
— Искам да ти спася живота!
— Първо чуй какво ще ти кажа! Седях тука и си мислех: „Господи… след всичко, което преживях, след всичко, за което съм се трудила, да няма поне един, който да чуе последните ми думи.“ Ще отидеш за линейка, тогава кой ще разбере човешки нещо от устата ми?
— Да ти помогна ли?