Полицията връщаше обувките ми и беше иззела кларнетните части от скрина ми. Писмото беше от Арпад Лийн. То съдържаше собственоръчно написан документ, подобен на завещанието на Мери Катлийн, което пазех във вътрешния джоб на сакото си — при дипломата за доктората по миксология. Джобовете на шлифера ми бяха натъпкани с други материали от обувките на Мери Катлийн. Издули се бяха като дисаги.
Лийн пишеше, че писмото е строго поверително. Извиняваше се, че поради суматохата в жилището му по време на нашето посещение забравил да ми предложи конкретна работа. Намекваше ми, че ще имам щастието да работя в стария му сектор, производството на вътрешно регионални грамофонни плочи. Сега в този сектор били включени „Ню Йорк Таймс“ и филмовата къща „Юнивърсъл“, „Братя Ринглинг“, издателствата „Барнам и Бейли“ и „Дел“, и други. Имало и компания за производство на храна за котки, относно която не бивало да се тревожа. Тя щяла да бъде прехвърлена към „Обединени хранителни стоки“. Била подразделение на „Таймс“. „Ако това не Ви е по сърце — пишеше той, — ще Ви намерим нещо друго, което да подхожда. Много ме вълнува фактът, че сред нас ще има наблюдател на мисис Греъм. Моля, предайте й най-горещите ми поздрави.“
Имаше и послепис. Той гласеше, че мистър Арпад Лийн си позволява волността да уговори среща в единайсет часа на следния ден между мен и някой си на име Морти Силс. Следваше адресът му. Помислих, че този Силс е вероятно административен директор или нещо такова. Оказа се, че е обикновен шивач.
За втори път мултимилионер изпращаше мен, Уолтър Ф. Старбък, при шивача си, за да бъда приведен в неподозирана имитация на истински благородник.
На сутринта още бях изтръпнал от ужаса пред лавината. Бях станал по-богат с четири хиляди долара и фактически крадец. Мери Катлийн имаше четири банкноти от по хиляда долара, пъхнати под езиците на кецовете й.
Вестниците не пишеха за смъртта на Мери Катлийн. И защо да пишат? Кой го беше грижа за това? Имаше некролог за пациентката на Сара Клус — жената с болното сърце. Била с три деца. Мъжът й загинал при автомобилна катастрофа преди месец. Децата оставаха кръгли сираци.
Докато Морти Силс ми вземаше мярка за костюма, аз си мислех отвратен как може никой да не потърси досега Мери Катлийн. Клайд Картър, току-що пристигнал със самолет от Атланта, беше при същия шивач. И той си подготвяше съвсем ново облекло, преди да го е видял Арпад Лийн.
Беше уплашен.
Казах му да не се плаши.
Отидох следобед в моргата и открих Мери Катлийн, Не беше трудно. Кой друг би потърсил мъничкото й телце? Тя нямаше близки. Аз бях единственият й приятел.
Хвърлих й последен поглед. Но в тялото нямаше нищо. То вече бе празно. „Голяма откачалка.“
Намерих служител от погребално бюро чак на една пряка оттам. Поръчах му да вземе тялото, да го намаже с благовонни масла и го положи в хубав ковчег. Нямаше погребална церемония, дори не придружих останките до гроба, който представляваше крипта в нещо като голяма бетонна медена пита в Мористаун, Ню Джързи. Видях реклама за това гробище в сутрешния брой на „Таймс“. Всяка крипта имаше изящна бронзова вратичка с гравирано на нея име на покойника.
Можех ли да допусна, че човекът, който гравираше имената по вратичките на тези крипти, ще бъде арестуван две години по-късно заради шофиране в нетрезво състояние и че ще коментира особеното име на задържалия го служител. Бил срещал това име само веднъж — на скръбното си работно място. Името на служителя, помощник шериф от областта Морис, било Франсис Кс. О’Луни.
О’Луни се поинтересувал дали няма някаква роднинска връзка с покойната.
От оскъдните документи в канцеларията на гробището О’Луни разбрал, че Мери Катлийн е изпратена там от нюйоркската морга. Получил отпечатъците от пръстите й. Дори слабото му подозрение, че е била арестувана или е лежала в психиатрична клиника, не го разколебало да изпрати отпечатъците във Федералното бюро за разследване.
Ето причината за рухването на „РАМДЖАК“.
Към този случай имаше необикновен страничен факт. О’Луни, преди да разбере докрай коя е в същност Мери Катлийн, се влюбил в своята представа за нея като млада. Но, кой знае защо, тази представа била съвсем погрешна. Виждал я висока, с пищни форми и брюнетка, а тя беше ниска, кльощава и червенокоса. Представял си я като имигрантка, постъпила на работа при ексцентричен милионер в призрачно имение и че едновременно харесва и се отвращава от този мъж, който я оскърбява така ужасно, че просто не й се живее.
Това било изнесено на бракоразводното дело на О’Луни от съпругата му, трийсет и две годишна. Помествали го на първите страници на булевардния печат в продължение на повече от седмица. О’Луни вече се прочул. Вестниците го наричали „Мъжът, който издаде тайната на «РАМДЖАК»“, или другояче, но все в този дух. Жена му твърдеше, че се отчуждил от нея, защото се влюбил в привидение. Не искал да спи повече с нея. Престанал да си мие зъбите. Все закъснявал за работа. Родило му се внуче, а не проявявал никакво внимание към бебето. Не го поглеждал.