Особено отчайващо било това, че дори след като установил каква е в същност Мери Катлийн, останал верен на своята мечта.
— Никой не може да ми отнеме този блян. Той ми е най-скъпото — заявил О’Луни.
Уволнили го, така научих. Жена му пак го съди — за дела си от хонорара, който получил, като продал своя блян на киното. Филмът ще се снима в едно призрачно старо имение в Мористаун. Ако вярваме на сплетническите колони в печата, усилено се търси талантлива артистка за ролята на имигрантката ирландка. Ал Пачино вече приел да играе шерифа О’Луни, а Кевин Маккарти — ексцентричния милионер.
Доста време похабих и сега трябва да се върна в затвора, така казват. Шумните ми закачки с останките на Мери Катлийн не бяха престъпление, но постъпките ми имаха отношение към деянията, предвиждани в параграф „Е“ на Кодекса за углавните престъпления: според член 190, алинея 30 от Наказателния закон на щата Ню Йорк се носи отговорност за незаконно укриване на завещание.
Бях погребал и завещанието в един сейф на компанията „Хановерски тръст на производителите“, отдел на „РАМДЖАК“.
Опитах се да обясня на малката си кучка, че господарят й трябва да отсъствува за известно време — нарушил е член 190, алинея 30. Казах й, че законите се пишат, за да ги спазваме. Тя нищо не разбра. Обожава гласа ми. Всяка новина от устата ми за нея е добра. Върти опашка.
Живеех много разкошно. Купих мезонет с ведомствен заем при нисък лихвен процент. Продадох премийните си акции за облекло и мебели. Станах постоянен посетител в Метрополитен опера и Нюйоркския балет, отивах дотам и се връщах с лимузина.
Давах интимни приеми в дома си за авторите на „РАМДЖАК“ и изпълнителите от грамофонните плочи, както и за киноактьори и циркови артисти — Айзак Башевис Сингър, Мик Джагър, Джейн Фонда, Гюнтер Гебел Уилямс и други. Беше забавно. Когато „РАМДЖАК“ присъедини галерията „Марлбъро“, както и Дружеството на американските художници, започнах да каня в дома си живописци и скулптори.
Как се проявявах в „РАМДЖАК“? Докато бях ръководител в тази корпорация, моят отдел, включително компаниите под таен или явен наш контрол, спечелиха единайсет платинени плочи, четирийсет и две златни плочи, двайсет и две награди „Оскар“, единайсет Национални награди за литература, две флагчета на Американската лига, две флагчета на Националната лига, две шампионски титли по бейзбол и петдесет и три грамоти… а възвръщаемостта на капитала не падна никога под 23%. Дори се включих във вътрешните битки на корпорацията, за да осуетя прехвърлянето на компанията за производство на котешка храна от моя отдел в „Обединени хранителни стоки“. Бе вълнуващо. Развихрих се с пълна сила.
На косъм ни се размина няколко пъти Нобеловата награда за литература. Обаче сега имаме двама нейни лауреати; Сол Белоу и мистър Сингър.
Включиха ме в Биографичния справочник „Кой какъв е“ за пръв път в живота ми. Но ще призная, че успехът ми е малко блед, защото моят отдел контролира „Гълф енд Уестърн“, който пък контролира Издателството на Биографичния справочник. Писах всичко за себе си, освен че съм лежал в затвора и как се казва моят син; не премълчах обаче месторождението си, къде съм учил, разните постове, които съм заемал, и моминското име на жена ми.
Канех ли сина си на моите приеми — да побъбри с толкова свои кумири от двата пола? Не. Той напусна ли „Таймс“, когато станах негов шеф? Пак не. Поднесе ли ми писмено или по телефона поздравленията си? Отново не. А аз опитах ли се да вляза във връзка с него? Само веднъж. Бях в сутеренното жилище на Леланд и Сара Клус. Пиех — нещо, което не обичам и правя рядко. И бях просто физически близо до сина си. Квартирата му беше само на трийсет стъпки над главата ми.
В същност Сара ме накара да му се обадя по телефона.
Набрах номера. Беше към единайсет вечерта. Отговори едно от внучетата, попитах го как се казва.
— Джуан — отвърна детето.
— А второто ти име?
— Станкевич. — Както бе писала в завещанието си жена ми, Джуан и брат му Джералдо получаваха репарации от Западна Германия срещу конфискуваната във Виена книжарница на тъста ми от нацистите след анщлуса — „присъединяването“ на Австрия към Германия през Хиляда Деветстотин Трийсет и Осма. Завещанието на жена ми беше старо, писано още когато синът ни Уолтър беше малък. Адвокатът я беше посъветвал да оставиш парите на внуците си, та приходите им да не бъдат облагани с данъци. И жена ми прояви практичност. Тогава бях без работа.