— На жена ви — нищо.
Той произнесе това с тъжен и уморен глас.
— На кого, тогава?
— На вашата балдъза.
— Катастрофа ли?
Докато задаваше този въпрос, погледът му падна върху пистолета, оставен на писалището.
— Да не би да е била…
— Убита, да.
Ален вече не смееше да попита от кого. Никога досега не беше познал това състояние на вцепенение, на вътрешна повреда. Мозъкът му не работеше, във всеки случай поне не както обикновено. Чувствуваше се затънал в някакъв неустойчив свят, в който думите нямаха вече същия смисъл, а предметите — същия облик.
— Тя е била застреляна днес следобед, малко преди пет часа, от вашата жена.
— Това не може да бъде!
— И все пак е истина.
— Какво ви кара да мислите така?
— Вашата жена. А също така и бавачката, която се е намирала в апартамента.
— Ами баджанакът ми?
— В момента тъкмо диктува показанията си в съседното бюро.
— Къде е жена ми?
— Горе, с господата от отдела.
— Но защо? Каза ли ви защо?
Той се изчерви изведнъж и избягна погледа на комисаря.
— Надявах се, че именно вие ще ми кажете това.
Не беше нито тъжен, нито съсипан, нито развълнуван. Нито пък възмутен. Това беше по-скоро някакво обезличаване и беше готов дори да се ощипе, за да се увери, че той, Ален Поато, наистина се намираше тук, седнал срещу едно зелено кресло, срещу писалище от махагоново дърво, над което стоеше умореното лице на комисаря. Нима действително ставаше въпрос за Шатон и за Адриен, с правилното и нежно лице, с големите светли очи, над които се спускаха дълги клепки?
— Не разбирам — призна той, като разтърси глава, за да се съвземе.
— Какво не разбирате?
— Това, че жена ми е могла да стреля срещу сестра си. Наистина ли казахте, че Адриен е мъртва?
— Почти моментално.
Думата „почти“ му причини мъка и той впи поглед в броунинга на писалището. Това означаваше, че Адриен беше живяла още няколко минути или секунди след изстрела. А през това време какво е правела Шатон с оръжие в ръка? Дали е гледала как сестра й умира? Опитала ли се е да й даде помощ?
— Не се ли е опитала да избяга?
— Не. Намерихме я в апартамента, прилепила лице о стъклото на прозореца, стъклото, по което се стичаше студеният дъжд.
— Какво каза тогава?
— Въздъхна и прошепна „Най-сетне!“
— Ами Бобо?
— Кой е Бобо?
— Момченцето на сестрата на жена ми. Тя има две деца — едно момче и едно момиче.
Момичето се казваше Нел и толкова много приличаше на майка си!
— Бавачката ги отвела в кухнята, където една прислужница ги зъдържала там, докато тя се мъчела да помогне на умиращата.
Нещо куцаше тук. Първоначално комисарят беше казал, че Адриен умряла почти веднага. А сега говореше, че бавачката дала първа помощ на умиращата. Той познаваше апартамента на улица Юниверсите, на първия етаж на стар богатски дом, високите прозорци, тавана, украсен с рисунки от един ученик на Пусен.
— Кажете ми, господин Поато, какви бяха вашите отношения с балдъзата ви?
— Те бяха добри.
— Искам от вас да ми определите точното им естество.
— Какво би променило това?
— Ние нямаме пред себе си някаква драма, породена от материални интереси, нали? Имало ли е между двете жени въпроси, свързани с пари?
— Сигурно не.
— Предполагам също така, че не се касае за някаква стара прикрита ненавист, каквито случаи се срещат в някои семейства?
— Не.
— Не забравяйте, че съдебните заседатели рядко проявяват строгост при убийство от ревност…
Те се спогледаха. Комисаря, чието име Ален бе вече забравил, не си играеше да хитрува и задаваше въпросите си с неприкрита досада.
— Бяхте ли неин любовник?
— Не. Да. Искам да кажа, че това не е точно така. Твърде отдавнашно нещо е, разбирате ли?
Той следеше мисълта си, като съзнаваше, че думите му изоставаха далеч назад. Необходимо беше много време да се навлезе в подробности, да се обясни, че…
— Има най-малко година… Не чак толкова… От Коледа насам…
— Откакто започнаха тези ваши отношения ли?
— Напротив. Откакто прекъснаха.
— Напълно ли?
— Да.
— Вие ли скъсахте?
Ален поклати отрицателно глава и почувствува желание да я сграбчи в ръцете си. За първи път си даваше сметка колко е трудно, ако не и невъзможно да обясни действителното положение.
— Това не беше връзка…
— Тогава вие как го наричате?
— Не знам… То дойде някак…
— Кажете ми как дойде някак…
— Глупаво… Не бяхме още женени, но живеехме вече заедно, Шатон и аз…
— Преди колко години?
— Осем?… Не бях основал още списанието си и живеех от статии във вестниците… Пишех също така и песни… Живеехме в хотел, в Сен-Жермен-де Пре… Шатон също работеше…