Беше съвсем близо до мен, белите й пръсти отпуснати покрай тялото, ноктите лъскави в светлината от лампата. Главата й над мен беше почти в сянка. Дъждът барабанеше и усещах челюстта си огромна и гореща, а нервът покрай костта болеше, болеше.
— Единствената кола, която беше тук, е на Лаш — каза тя тихо. — Ще стигнеш ли пеша до Реалито, ако прережа въжето?
— Разбира се. А после?
— Никога не съм се забърквала в убийство. И нямам намерение. Никога.
Много бързо излезе от стаята и се върна с дълъг кухненски нож. Преряза връвта, стегнала глезените ми, издърпа я, сряза мястото, където бе завързана за белезниците. Спря веднъж да се ослуша, но пак беше само дъждът.
Претърколих се до седнало положение и се изправих. Краката ми бяха изтръпнали, но щеше да премине. Можех да ходя. Можех и да тичам, ако се наложеше.
— Ключът от белезниците е у Лаш — добави тя глухо.
— Да вървим — рекох. — Имаш ли оръжие?
— Не. Няма да дойда. Ти изчезвай. Всеки момент може да се върне. Просто отидоха да изнесат разни неща от гаража.
— Ще останеш тук, след като ме пусна? Да чакаш онзи убиец? Не си с всичкия си. Хайде, Сребърна перуко, тръгвай с мен.
— Не.
— Ами ако той наистина е убил О’Мара? А после и Лари. Няма начин да не е той.
— Джо никога не е убивал — почти ми се изрепчи тя.
— Ами тогава може да е Йегър.
— Лъжеш, Кармади. Само за да ме сплашиш. Махай се. Не ме е страх от Лаш Йегър. Аз съм съпруга на шефа му.
— Джо Месарви е шепа мекотело — изрепчих й се и аз. — Момиче като теб си пада по криминални типове като него само когато са мекотели. Давай да изчезваме.
— Разкарай се! — дрезгаво изрече тя.
— Добре.
Обърнах й гръб и излязох през вратата.
Тя почти тичешком мина покрай мен в коридора, отвори входната врата и надникна навън в черната мокрота. Махна ми да продължа напред.
— Сбогом — прошепна. — Дано откриеш Дъд. Дано откриеш убиеца на Лари. Но не е бил Джо.
Пристъпих плътно към нея, почти я притиснах с тялото си до стената.
— Все пак не си с всичкия си, Сребърна перуко. Сбогом.
Тя бързо повдигна ръце и ги положи върху лицето ми. Студени ръце, леденостудени. Целуна ме бързо по устата със студени устни.
— Изчезвай, смелчаго! Пак ще се видим. Вероятно на небето.
Излязох през вратата, спуснах се по хлъзгавите тъмни дървени стъпала на верандата, прекосих чакъла до зелената кръгла площ и купчината рехави дръвчета. Минах покрай тях, за да изляза на шосето, и поех назад към булевард Футхил. Дъждът докосваше лицето ми с пръсти като лед, но не по-студени от нейните.
Колата ми с перденцето отзад си беше там, където я бях оставил — килната на една страна, лявата предна ос върху асфалтовия банкет на шосето. Резервната гума и едната вътрешна бяха запокитени в канавката.
Вероятно я бяха претърсили, но все пак хранех надежди. Плъзнах се отпред заднишком, треснах си главата в кормилния лост и се претърколих странично, за да вмъкна окованите в белезници ръце в тайното джобче за пистолета. Пръстите ми докоснаха дулото. Беше си там. Извадих го, измъкнах се криво-ляво от колата, наместих пистолета в ръцете си откъм дясната си страна и го огледах. Държах го притиснат към себе си, за да го предпазя поне малко от дъжда, и се отправих назад към къщата.
8
Бях преполовил разстоянието, когато той се върна, фаровете му завиха бързо откъм шосето и за малко да ме спипа. Пльоснах се в канавката, заврях нос в калта и отправих молитва към небето.
Колата бръмна покрай мен. Чух мокрото стържене на гумите по чакълестия банкет пред къщата. Моторът заглъхна и фаровете изгаснаха. Вратата се затръшна. Не чух затварянето на входната врата, но при отварянето й зърнах тънки ресни светлина между дърветата.
Изправих се и продължих. Изравних се с колата — малка, двуместна, доста износена. Пистолетът беше отпуснат покрай хълбока ми, придърпай към бедрото, доколкото позволяваха белезниците.
В колата нямаше никой. Водата в радиатора бълбукаше. Ослушах се, но не чух нищо откъм къщата. Нито гръмки гласове, нито караница. Само тежкото „туп-туп-туп“ на дъждовните капки по улиците.
Йегър беше в къщата. Тя ме бе пуснала на свобода и сега той беше с нея в къщата. Вероятно нищо нямаше да му каже. Само щеше да стои и да го гледа. Тя бе съпруга на неговия шеф. Това щеше да изплаши Йегър до смърт. Нямаше да остане вътре за дълго, но и нямаше да тръгне оттам без нея. Щеше да отпраши и да я вземе със себе си. Какво щеше да й се случи по-късно, бе съвсем различен въпрос.
От мен се искаше само да го изчакам да излезе. Не го направих.
Преместих пистолета в лявата си ръка и се наведох, за да загреба чакъл в шепата си. Хвърлих го по предните прозорци. Слаба работа. Незначителна част от камъчетата изобщо достигнаха стъклата.
Върнах се тичешком при колата, отворих вратата и видях ключовете в стартера. Приведох се върху страничното стъпало, уловен за рамката.
Лампите в къщата вече бяха изгаснали, но това бе всичко. Нито звук отвътре. Ни гък. Йегър бе твърде предпазлив.
Пресегнах се с крак и напипах съединителя, сетне се напънах изотзад с едната ръка и завъртях ключа. Топлият мотор веднага запали, запулсира нежно на фона на барабанящия дъжд.
Спуснах се пак на земята и се приплъзнах покрай каросерията към задната част на колата, скупчих се ниско долу.
Шумът на мотора му подейства. Не можеше да остане тук без кола.
Затъмнен прозорец помръдна един-два сантиметра, само преместването на светлината по стъклото издаде движението му. Оттам забълва пламък, гърмежът на три бързи изстрела. Откъм колата издрънча стъкло.
Аз изпищях и оставих писъкът да замре в гъргорещо стенание. Вече взех да се изпедепцвам. Стенанието заглъхна в сподавено издихание. Край с мен, свърших. Той ме бе улучил. Страхотно стреляш, Йегър.
В къщата се изсмя мъж. Сетне отново тишина, нарушавана единствено от дъжда и тихо бръмчащия мотор на колата.
Сега входната врата се заоткрехва сантиметър по сантиметър. На фона й се обрисува нечий силует. Тя излезе на верандата, сковано, виждах бялото на яката й, перуката също светлееше, но не много. Слезе по стъпалата вдървена. Видях приведения зад гърба й Йегър.
Жената започна да прекосява чакъла. Гласът й произнесе бавно, равно:
— Нищо не виждам, Лаш. Прозорците са напълно замъглени.
Рязко политна напред, сякаш я ръгнаха отзад с пистолет, но продължи да върви. Йегър мълчеше. Вече го различих зад рамото й — шапката му, част от лицето. Не беше обаче добра мишена за човек с белезници на китките.
Тя пак се спря и гласът й внезапно се изпълни с ужас.
— Той е зад кормилото! — изкрещя. — Паднал е върху него!
Йегър се хвана на въдицата. Събори я настрани с един удар и отново взе да стреля. Разхвърчаха се стъкла. Куршумът улучи дървото откъм моята страна на колата. Нейде простена щурец. Моторът все така бръмчеше.
Беше се снишил, приведен в чернотата, лицето му — безформена сивота, която се възстановяваше много бавно след ослепителните проблясъци на изстрелите. Собственият му огън бе заслепил и него — за секунда. Това ми стигаше.
Застрелях го четири пъти, стиснал напрегнато пулсиращия колт до ребрата си.
Той понечи да се обърне и пистолетът се изплъзна от ръката му. Полузамахна към него във въздуха, преди и двете му ръце рязко да притиснат корема и да си останат там. Отпусна се в седнало положение на мокрия чакъл и пресекливото му пъшкане надви всички други шумове в мократа нощ.
Гледах го как се катурва на една страна, невероятно бавно, без да сваля ръце от корема си. Пъшкането спря.
Стори ми се цяла вечност, преди Сребърната перука да извика името ми. В следващия миг беше до мен и ме сграбчи за ръката.
— Изключи мотора! — изкрещях аз. — И извади от джоба му ключовете за тези проклети железа!
— Ах ти, проклет г-глупак! — задави се тя от яд. — З-защо се върна?