— Аз съм Дейд Уинслоу Тревилиан — обяви мрачно.
— О! В такъв случай Дъдли О’Мара не ти е баща.
— Не, разбира се! — Гласът му преливаше от презрение. — Ти пък кой си?
— Аз съм детектив. Търся твоя… искам да кажа господин О’Мара.
Това не ни сближи. Детективите бяха едно нищо за него. Гръмотевици се търкаляха по хълмовете като стадо слонове, играещи на препъни кобила. Хрумна ми нещо друго.
— Обзалагам се, че не можеш да улучиш центъра с четири от пет стрели от трийсет стъпки.
Той рязко живна.
— С тези ли?
— Ъхъ.
— Колко залагаш?
— Амии… един долар.
Бързо изтича до мишената и свали от нея всички стрели, върна се и зае позиция до скамейката.
— Това не са трийсет стъпки — отбелязах аз. Хлапето ме изгледа накриво и мина на няколко крачки зад скамейката. Ухилих се, но усмивката ми бързо секна. Ръчичката му се замята с такава бързина, че не успях да я проследя. За по-малко от пет секунди и петте стрели затрептяха от идеалния център на мишената. Той ме изгледа победоносно.
— Божичко, мастър Тревилиан, бива си те — изсумтях и се бръкнах за долара.
Ръчичката го сграбчи, както пъстърва лапва муха. Банкнотата изчезна мълниеносно.
— Това е нищо — изкиска се хлапето. — Само да ме видиш на стрелбището ни зад гаражите. Искаш ли да отидем и да заложиш още?
Обърнах се назад към хълма и зърнах част от ниска бяла постройка, облегната на склона.
— Днес няма да стане — казах. — Може би следващия път. Значи Дъд О’Мара не ти е баща. Ако все пак го открия, нали няма да имаш нищо против?
Той сви слабите си остри раменца, облечени в ръждив на цвят пуловер.
— Естествено. Но какво умееш, което полицията да не го може?
— Има нещо такова — признах и се разделих с него.
Спуснах се по тухлените стъпала до края на зелените площи и покрай живия плет тръгнах към будката на пазача. През пролуките в плета се мяркаше улицата. Бях преполовил пътя, когато отвън зърнах синята кола. Беше малка, спретната, ниска, много чиста, по-светла от полицейска, но горе-долу същият калибър. Зад нея бе моят автомобил, чакащ под пиперовото дърво.
Стоях и наблюдавах синята кола през живия плет. Виждах кълбенцата дим от нечия цигара вътре, издухвани срещу предното стъкло. Обърнах гръб на будката и вдигнах очи към хълма. Малкият Тревилиан се беше скрил от зрителното ми поле вероятно за да скъта някъде долара си, макар че за него един долар не би трябвало да е пари.
Сгънах се на две, разкопчах от кобура 7,65-калибровия лугер, който носех със себе си този ден, и го напъхах с дулото надолу в левия си чорап, от вътрешната страна на обувката. Можех да се движа, стига да не бързах много. Поех към портала.
Държаха го заключен и никой не можеше да влезе, без да бъде допуснат от домакините в къщата. Пазачът — едър здравеняк с огромен пищов под мишницата, ме пусна да мина през вратичката встрани от двукрилата порта. Постоях и размених няколко думи с него през решетката, без да изпускам от поглед синята кола.
Видя ми се наред. Доколкото можех да преценя, вътре имаше двама мъже. Беше на трийсетина метра от мен, в сянката на висока стена на отсрещната страна на улицата — тясна, без тротоари. От моята кола ме делеше относително кратко разстояние.
Прекосих леко сковано тъмната настилка и влязох вътре, бързо бръкнах в малкото отделение под седалката си, където държах резервен пистолет, полицейски колт. Пъхнах го в кобура под мишницата и включих двигателя.
Освободих спирачката и се отделих от паважа. Внезапно дъждът се отприщи на едри пльоскащи капки, а небето стана черно като шапката на прочутата въздържателка Кари Нейшън, но не толкова черно, та да не видя как синята кола се отдели от бордюра зад мен.
Пуснах чистачките и забързано качих до петдесет и пет километра в час. Бях изминал около осем преки, когато ми пуснаха сирената. Това ме заблуди. Улицата беше тиха, мъртвешки тиха. Намалих и спрях отстрани на пътя. Синята кола се изравни с мен и аз се втренчих в черната зурла на автомат над ръба на задния прозорец. Зад него тясно лице с кръвясали очи и стисната уста. Глас изрече през шума на дъжда, чистачките и двата мотора:
— Влизай при нас. И кротко. Знаеш за какво става дума.
Не бяха ченгета, но вече нямаше значение. Изключих двигателя, пуснах ключовете на пода и излязох на страничното стъпало. Мъжът зад кормилото не ме погледна. Онзи отзад отвори с ритник вратата и се приплъзна по задната седалка, стиснал здраво автомата. Влязох в синята кола.
— О’кей, Луи, пребарай го.
Шофьорът се измъкна иззад волана и застана до мен. Измъкна колта изпод мишницата ми, потупа ме по бедрата и джобовете, около колана.