— Имало е моменти през изминалите години, когато мислех, че ще е добре да убия Боб Хардуик — каза Допелман със странния си съскащ глас, — но не съм го направил. Признавам, желанието за отмъщение ме изгаряше така на моменти, че не можех да мисля. Не можех да върша работата, с която бях свикнал, защото мозъкът ми беше спрял като развален часовник на деня, в който Боб се беше изправил срещу мен. Обвинявах него за падението си, макар че трябваше да обвинявам жената. Боб ме остави свободен, а ето, че сега ми дава и втори шанс. Аз се чувствам унизен и смирен пред щедростта на неговия дух. Можете да бъдете сигурни, че никога няма да направя тази грешка отново.
Глава 51.
Боб
— Розалия. — Гласът на Монтана беше нисък и нежен. Името й прозвуча като ласка от устата му. — Това е за теб от Роберто.
„Розалия, истинска моя любов. Питал съм се безброй пъти какво щеше да бъде, ако бяхме останали заедно. Липсваше ми през всеки един ден от живота ми и ще ми липсваш до края на дните ми. Такава е силата на моята любов към теб“.
Лицето на Розалия омекна. Тя хвана дъщеря си за ръката и я стисна здраво. У нея се усещаше вродено достойнство — в начина, по който държеше главата си, в дългата, елегантна шия, която говореше за миналата й красота, в благородството на държанието й. И дори след повече от четирийсет години — цял живот, прекаран без него — беше ясно, че тя все още обича Роберто.
„Все още пазя писмата, които ти писах и които ти ми върна неотворени. Дълго, много дълго време не можех да разбера къде бях сгрешил. Обичах те, ти го знаеше. Работех упорито и ти виждаше и това. Исках да ти дам всичко на света: скъпи бижута, прекрасен дом, всичко, каквото би могла да пожелаеш. И, разбира се, деца. Розалия, любов моя, толкова много исках да имаме деца с теб, че през всичките тези години мечтаех за тях и се чудех как ли биха изглеждали, ако това се беше случило. Син, който да прилича на мен? Дъщеря, която да прилича на теб? Хей, може би дори близнаци…
Истината е, обаче, че исках нещо друго дори повече от всичко това. Бях управляван от амбицията. Грешката ми беше в това, че не осъзнавах как промените в моя живот биха се отразили на теб, че не разбирах твоя страх от живота, който замислях за нас двамата. Не разбирах, че ти не би могла да се справиш с това, че раздялата е единственото разрешение на проблема, защото ти искаш животът да продължи да бъде такъв, какъвто винаги е бил.
Не разбирах, но за разлика от хората, събрани тук, във вила «Белкис», аз нямах своя втори шанс. Твоето решение беше окончателно и накрая аз бях принуден да приема този факт. Ти продължи да живееш своя живот, а аз — моя. И никога повече не се срещнахме. Досега.
Днес съм тук с теб. Нищо не би могло да ми попречи. Част от това, което не успях да ти дам в живота, ще получиш след моята смърт“.
Розалия стискаше силно ръката на дъщеря си. Зад нея, Хектор се беше навел напред и беше поставил ръка на рамото й, за да я успокои. Монтана продължи да чете.
„Аз ти оставям, Розалия Алонсо Айбара Делгадо, сумата от сто милиона долара“.
Светлината на светкавица проряза мрака в стаята, последвана от силен гръм, който разтърси прозорците на вилата. Филомена изпищя, всички нервно се огледаха. Монтана продължи да чете.
„Също така, оставям сумата от десет милиона долара на моята дъщеря, Магдалена Алонсо Айбара Делгадо Руис“.
Всички зашепнаха, изумени, всички погледи бяха приковани в Магдалена.
„Дълги години не знаех за дъщеря ни и сега се изкушавам да се реванширам за онова, което тя може би е сметнала за пренебрежение от моя страна. Ако знаех за теб, мила моя Магдалена, никога, по никакъв начин, не бих те пренебрегнал.
Парите ще бъдат в попечителски фонд за внуците, както моите, така и на Хуан Делгадо, мъжа, имал достатъчно късмет да се ожени за теб, Розалия, и да ти даде още деца. Доходът ще се изплаща годишно и моят адвокат, Арнолд Левин, както и моят приятел, Хари Монтана, ще бъдат попечители на фонда. На тези хора имам доверие и ви моля вие също да им имате доверие.
И така, моя Розалия — чувствам, че най-после мога да те нарека «моя» — това е краят на пътя. За разлика от другите, ти не си под подозрение. Не би могла да ме убиеш. Твоята чест не е под въпрос. В твоята прекрасна душа няма място за злото.
А сега искам да кажа «здравей» на дъщерята, която никога не съм виждал, както и «довиждане» на теб, моя любима. Искам да знаеш, че дори от гроба, аз продължавам да те обичам“.
Монтана остави дългия лист на бюрото и загледа как Хектор заобикаля стола и застава пред Розалия на колене. Той взе нейната ръка, както и тази на Магдалена, впери поглед в сведените им лица и доби вида на човек, който се моли.