В стаята цареше тишина. А навън вятърът разклащаше силно клоните на дърветата.
— Не заслужавам този подарък — каза тихо Розалия. — Не мога да го приема.
Хектор скочи на крака.
— Но, Розалия, Боб е толкова щедър, а и те обичаше толкова много. И освен това тези пари не са само за теб, те са, също така, за децата и внуците ти.
Тя поклати глава.
— Не знаех, че съм бременна, когато напуснах Боб — каза тя. — Целият ми живот беше объркан. Мислех, че очевидните признаци за бременност са резултат на това, че въобще не се хранех. Бях болезнено слаба, много разтревожена. Страхувах се. Когато най-после разбрах, вече бяха минали пет месеца от бременността.
— Розалия — каза много нежно Монтана, — няма нужда да ни разказваш твоята история. Тя е нещо много лично…
Розалия поклати глава.
— Не, аз имам нужда да я разкажа. Тайната си съм споделила само с трима души, но сега, заради това наследство, трябва да ви обясня защо не мога да го приема. Бях сервитьорка в малко кафене, посещавано от работници. Делгадо ми беше шеф, а също така беше и главен готвач. Храната, която сервирахме, беше проста и евтина, обичайната за Андалусия — риба, паеля, ориз с маслини. Хуан беше по-възрастен от мен, прекрасен човек, навлязъл в четирийсетте си години, никога не се беше женил. Работех за него от пет месеца и той беше забелязал, че обиколката на талията ми нараства, макар аз да се опитвах да прикрия това с прекалено голямата престилка. Имахме обичай да вечеряме заедно, след като затворим. Хуан приготвяше всичко, каквото пожелая, двамата седяхме и разговаряхме — той с чаша вино в ръка, а аз пиех само вода заради детето, което очаквах. Една вечер, беше станало много късно вече, но аз имах огромно желание да говоря, почувствах, че трябва да му разкажа за Боб и защо съм го напуснала. Плаках. Хуан ме изслуша, а после ми каза: „И какво ще правиш сега с бебето?“
Не подозирах, че той знае за моята бременност, погледнах го в очите и видях в тях само истинска загриженост. Отговорих, че никога няма да кажа на Боб, защото тогава ще бъда принудена да живея живот, който би ме унищожил. Но няма ли да помислиш за детето си?, запита той. То никога няма да види баща си. Аз обаче отговорих, че така трябва да бъде. Че сама ще се грижа за детето си. Хуан ми призна, че се е влюбил в мен, че иска да се оженим и че ще приеме детето ми. Аз също го обичах, нежно, без да искам нищо в замяна на тази обич. Ние бяхме приятели, колеги и съюзници в живота, а ето, че сега щяхме да бъдем и родители. За да запази името и честта ми, Хуан не обяви раждането на Магдалена навреме. Той я регистрира шест месеца по-късно от рождената й дата. По този начин, каза той, Боб никога няма да заподозре, че е баща на Магдалена. И все пак — добави тя с горчива усмивка, — Боб е успял някак си да разбере. Аз мислех, че само Хуан знае. Казах на Магдалена истината, когато тя порасна достатъчно, защото не бих могла да живея в лъжа. А много по-късно казах и на Хектор, защото той е добър мой приятел и нямам тайни от него. Сега знам, разбира се, че съм сгрешила. Трябваше да кажа на Боб за детето му. Излъгах го, лиших го от удоволствието да бъде с дъщеря си, но толкова много се страхувах да не изгубя детето си, страхувах се, че Боб ще ми я отнеме. Човек, който има толкова много пари, има власт да получи всичко, което пожелае. И поради тази причина не мога да приема подаръка на Боб, макар че, разбира се, дъщерята трябва да приеме това, което баща й е така щедър да й даде.
Розалия седна. Всички я гледаха. Тя наведе глава и заплака тихо, защото това беше краят на нейната любов.
Глава 52.
Дейзи
Беше мой ред. Погледнах Монтана, когато той започна да чете, като нервно се питах какви ли тайни е изровил Боб за мен.
„Моя Дейзи, оставих те последна, защото ти си най-близо до мен. Ти се съобразява с мен и ме търпя през последните години, много по-дълго от всяка друга жена, живя много близо до мен, споделяше с мен моето добро настроение, както и лошото, макар че ти можеш да бъдеш много по-свадлива и по-непоносима от всяка друга жена, която познавам, каквато те помня и от нашата първа «среща» в моя любим лондонски ресторант. От онази евтина брошка, която носеше тогава, ми остана белег за цял живот. Затова искам да отидеш да си купиш нова. Истинска този път. Отиди в «Аспрей» в Лондон, те ще имат точно онова, което искаш. Нека я запишат на моята сметка — о, всъщност не, вече не, нека я запишат на твоята сметка, момичето ми, защото ти вече ще имаш пари.